Тамзин
- Автор: Бигл Питер Сойер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тамзин». Краткое содержание книги:
Пристигнала от сърцето на Ню Йорк в английската провинция, тринайсетгодишната Джени не проявява никакъв интерес към заобикалящия я свят… докато не започва да опознава един друг свят — по-стар и по-мрачен, населен с духове и демони. Съдбовната среща с призрака на Тамзин ще задвижи събития отпреди триста години, които още чакат своя завършек. Ще се решава и съдбата на самата Тамзин — ако изпълни задачата си на земята… ако Джени може да й помогне… ако успеят да победят Страшния лов и кървавия Джефрис…
И той изчезна — просто се стопи по обичая на призраците. Тамзин взе госпожица Софая Браун. Приближи се до мен, погледна ме в очите и рече:
— Моя Джени… — после наведе глава и ме целуна — тук, по лявото ъгълче на устата ми. Всеки знае по-добре от мен, че не бих могла да почувствам нищо, защото Тамзин е призрак, но само аз зная какво почувствах. И винаги ще го зная.
После тя отстъпи назад и изчезна, и останахме само двете с госпожа Фалоуфийлд в мрака на Алпийската ливада, който сега изглеждаше още по-гъст. Ние с Бъзовата старица, но никак не ми пукаше. Госпожа Фалоуфийлд ме погали по бузата с мазолестата си ръка и тихо рече:
— Забрави, храбро дете. Забрави.
А после не остана нищо освен нощта, която вече се развиделяваше, ставаше синьо-сребърна, а мен ме носеха нанякъде като бебе. Първо си мисля, че пуукът е дошъл да ме вземе, но друса прекалено много, за да е той, и усещам мирис на гума — много го мразя. Отварям очи и виждам, че Евън ме носи и върви бързо, от едната му страна е Сали, от другата — Тони и дъждобраните им лъщят… или вече сме в стария джип? Ако сме в джипа, то съм отпуснала глава в скута на Евън, докато кара към къщи, а краката ми са в скута на Сали. Тони постоянно говори за това, шокиран е, че нивите са съсипани от бурята. Сали иска да ме прегърне, за да му е по-лесно на Евън да кара, но той казва: „Не, остави я, мила, тя спи.“ И аз наистина спя.
Двайсет и седем
Ала аз не забравих. Нищичко не съм забравила.
Мисля, че това е дело на Тамзин и че тъкмо затова тя ме целуна накрая. Мисля, че не искаше да я забравя, макар че тя вече не ме помни там, където е отишла с Едрик Дейвис. Как е станало, никога няма да разбера, но съм сигурна, че госпожа Фалоуфийлд знае как го е постигнала. Вече не виждам толкова често госпожа Фалоуфийлд. Когато се срещаме, тя си е същата кльощава жена без възраст, с дебелото палто и руската шапка. Поглежда ме с ония нейни студени сини очи, сякаш всеки миг ще се сети откъде ме познава. Като че е забравила.
Той не беше от Дорсет, нали разбирате. Съдията Джефрис не беше от Дорсет и не знаеше за Бъзовата старица. Може би всичко щеше да е различно, ако знаеше. А може би не.
Сали ми каза, че Евън се разтревожил, че съм излязла в това лошо време — подушил го и още преди бурята да връхлети, вече бил запалил джипа да ме търси. Искал да тръгне сам, защото тая таратайка е само с брезентов гюрук и като кара по паваж, направо зъбите ти ще изпопадат, да не говорим за черен път. Но Сали настояла да дойде, както и Тони, което дори и досега някак си ме изненадва. Попитах го дали не се е страхувал да не изгуби куклата си за танц и той ми каза, че точно заради това било. Така се благодари на Тони.
Както и да е, обикаляли из фермата с часове и се опитвали да разсъждават логично къде ли съм отишла. Алпийската ливада била последното място, за което се сетили. Но зверовете от Страшния лов били оставили диря, която е невъзможно да загубиш дори и в мрака. Евън я последвал импулсивно и подкарал джипа през оная обрасла с шубраци пустош, докъдето могъл, а после се наложило да слязат и да извървят останалото пеш. Сали разправя, че ме намерили свита като бебе, цялата подгизнала и дълбоко заспала до един бъзов гъсталак. Можех да хвана пневмония, но аз дори не подсмърчах, макар че мога и по електронната поща да хвана настинка. Знам, че продължава да се чуди за това.
Още по-невероятно обаче беше колко малко въпроси ми задаваха всички за това какво, по дяволите, съм търсила на Алпийската ливада и къде ми е бил умът, че съм излязла на дъжда. Очаквах Сали да ме подложи на разпит, но тя премълча и винаги ще си мисля дали не е било под влияние на Евън. Според мен той знае повече, отколкото иска, за историята на Имението и за това, какво става нощем около фермата Стауърхед, независимо има ли диви гъски или няма. Но той ме остави на мира, както и Сали.
Повече проблеми имах с Джулиан, който има невероятен инстинкт за тези неща. Той постоянно ме питаше дали не съм била с „онази страшна баба“ и защо следите в изсъхналата кал и стъпканата царевица изобщо не са приличали на дири от гумите на джипа. Досажда ми на тая тема със седмици, докато най-накрая хормоните му се разбесняха и той изведнъж откри момичетата. Благодаря на Бога, че е създал пубертета, само това мога да кажа.