Тамзин
- Автор: Бигл Питер Сойер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тамзин». Краткое содержание книги:
Пристигнала от сърцето на Ню Йорк в английската провинция, тринайсетгодишната Джени не проявява никакъв интерес към заобикалящия я свят… докато не започва да опознава един друг свят — по-стар и по-мрачен, населен с духове и демони. Съдбовната среща с призрака на Тамзин ще задвижи събития отпреди триста години, които още чакат своя завършек. Ще се решава и съдбата на самата Тамзин — ако изпълни задачата си на земята… ако Джени може да й помогне… ако успеят да победят Страшния лов и кървавия Джефрис…
— Не! — изхъхри той и Ловците замръзнаха на място. Тогава ми хрумна, че може би той си е имал работа със Страшния лов и преди Едрик Дейвис — личеше, че се познават. Поне в това винаги ще съм сигурна. — Тази жена е моя, както е разпоредил Господ. Уелсецът е ваш, както съм разпоредил аз. Що се отнася до онази…
Погледна ме така, сякаш съществуването ми беше нещо, за което той все смята да се погрижи и все забравяше. За последен път се взрях в очите му — щяха да са мъртви като на снимка във вестник, ако не беше омразата, крепила го през всички тези векове, както спомените бяха запазили Тамзин. А всички негови спомени бяха за мъст и болка и — наистина ме е срам — имаше миг, когато ми дожаля за него. Досега никога не съм си го признавала.
Така и не разбрах какво ми е намислил, защото Тамзин извика:
— Джени, бягай, спасявай се! — и в следващия миг тя, аз и Едрик Дейвис напуснахме мястото и побягнахме към хълмовете. Или към житната нива, доколкото се ориентирам, защото аз мога да се загубя и в телефонна кабина. Дори и сред бял ден и когато не ме преследва Страшният лов.
Освен това вероятно съм единственият жив човек в Англия, преследван някога от Страшния лов. Те едновременно издадоха протяжен звук като дълга въздишка на облекчение и препуснаха подире ни — сега не крещяха, а бяха безшумни като Черното куче. Това обаче беше много по-страшно, защото аз постоянно се оглеждах и те все повече се приближаваха. Но сега не препускаха през облаците, а по калната земя на Дорсет и ако тя полепваше по хлъзгавите ми подметки и на два пъти падах, тя спъваше и техните коне. Самите Ловци може и да са призраци, но животните бяха живи, откъдето и да идваха. Може би в небето вятърът и дъждът не им пречеха, но тук, долу, те бяха подгизнали като всичко останало и докато си пробиваха път през нивите, се спъваха в тръбите на напоителната система и хлътваха в канавките, а това никак не им харесваше. Нивите бяха на леко нанагорнище и това доста ме затрудняваше.
Тамзин не се отделяше от мен. Можеше да полети с Едрик, дори това да означаваше двамата вечно да бягат от Страшния лов, и тя го знаеше. Но остана с мен и ме преведе през бурята, а сиянието й осветяваше пътя. Спънех ли се, тя протягаше ръце да ме хване — и не можеше, ала ужасът в очите й неизменно ме изправяше на крака. Крещях й да продължи нататък, както Едрик викаше: „Тамзин, любима, побързай!“ Той би ме зарязал на мига, ако имаше избор — знам и не го обвинявам. Страшният лов го е преследвал далеч по-отдавна, отколкото Тамзин и мен. Той знаеше с какво си имаме работа и имаше единствената грижа да измъкне Тамзин. Но тя не искаше да ме изостави.
Честно казано, не зная каква опасност ме заплашваше. Бяха им заповядали да върнат Едрик, където си беше и да заведат Тамзин на съдията Джефрис, но не съм убедена, че дори Ловците знаеха какво е намислил за мен. Но Тамзин знаеше и продължаваше да ме подтиква, а аз имах само желанието да си легна и да заспя в дъжда и калта. Абсолютна лудост, като си помислите: да се препъвам и да се влача през буря жабоудушвачка, както я наричаха тук — с призрак, който дори не може да ме докосне, докато се мъчи да ме опази от друг призрак, който пък вероятно можеше, и да спаси любимия си, също призрак, от глутница безсмъртни адски хрътки, които преследваха всички нас. Но според мен, ако не беше тя, щях да се озова там, откъдето идваше Едрик, а Тамзин не би могла да дойде и да ме намери. Така си мисля. Не знам.
Спомням си най-голямата лудост в това бягство. Всъщност си спомням само лудости. Заклевам се, спомням си например как Тамзин ми пееше откъслеци от песничката на сестра си Мария:
Знам, че Тамзин ни прекара през един дълбок дол, наречен Долът на Дигби — там загубих обувките си, — както и че госпожица Софая Браун тичаше с мен, скачаше като пуук и не изоставаше от нас. Дъждовните капки просветваха през нея, докато тя се носеше напред, и превръщаха сивосинкавото й кожухче в сребро.
Със сигурност не мога да кажа как стигнахме до Алпийската ливада, без да пресечем житната нива, защото няма начин, но ние го направихме. Името й е просто шега на Евън: тя не е нито алпийска, нито истинска ливада — може много отдавна да е била, но сега може да се използва само от животно, по-ниско от козела на Уилф. Там има безброй шубраци, дупки и преплетени, никому неизвестни храсталаци, както и няколко мъртви череши, остатък от идеите на някой Уилоби за овощарство. Тя само акумулира топлина — точно като в „Макбет“ — и никой не ходи често натам. Според Евън все още може да се направи нещо за земята, но Евън винаги говори така.