Смъртта на една марионетка [bg]

— Майкъл Билингтън. — В очите на Харолд запламтя надежда. — О, Том… — Харолд хвана главния инспектор под ръка и Барнаби усети силата на вълнението му. — Наистина ли?

— Да — потвърди той с дрезгав глас.

— Най-сетне! Знаех, че ще дойде… Знаех, че ще се сетят за мен… — Харолд огледа всички с див поглед. Беше пребледнял от възторг, а от устните му увисна слюнка като мъничка кристална чепка грозде. Позволи на Барнаби да го хване за лакътя и да го поведе надолу по стъпалата. По средата на разстоянието до изходната врата спря. — Ще има ли снимки, Том?

— Предполагам…

— Добре ли изглеждам?

Барнаби отклони поглед от разкривеното налудничаво лице.

— Изглеждаш чудесно.

— Трябва да си взема шапката!

Ейвъри стана, взе кожената шапка и му я подаде. Хародц я нахлупи накриво, опашката на животното увисна над едното му ухо — гротескна гледка, — но той остана доволен и отново тръгна към изхода.

Трой вървеше няколко крачки напред, отвори вратата и закачи едното крило, за да не се люлее. Хвана и задържа отворена тежката тъмночервена завеса. Харолд спря за миг на прага, обърна се и огледа за последен път своето царство. Държеше главата си леко наклонена настрани, сякаш заслушан в нещо. По лицето му заигра вълнение от оживели спомени, накрая в налудничавите му очи пламна небивал копнеж. Сякаш чуваше как в далечината го зове тромпет. И все още под влияние на това съприкосновение със смъртта и мечтите той тръгна. Тежката тъмночервена завеса падна и настъпи тишина.