Смъртта на една марионетка [bg]

— С последния си дъх Еслин се опита да ни каже причината, довела до смъртта му. Успя да прошепне само една дума и ние мислехме, че тя е „нескопосан“ Но преди няколко часа днес аз направих прост експеримент и сега съм убеден, че думата е била „ядосах“ И че, ако беше имал достатъчно време, следващата дума на Еслин щеше да бъде Харолд. Нали така, Харолд?

Харолд продължаваше да кима с глава.

— Нали ти взе бръснача, когато мина зад кулисите, махна лепенката през антракта, избърса дръжката с жълтата си копринена кърпичка и го върна обратно в подноса? И докато си го държал в джоба си, не остави ли на негово място друг? — Тук Барнаби извади от джоба си старомоден бръснач и го вдигна, та да го видят всички.

— Да, точно така, Том — отвърна Харолд любезно.

— А след като имаш зала, пълна с хора, готови да се закълнат, че не си напускал мястото си, щеше да се измъкнеш невредим.

— Точно така си представях нещата. И всичко, изглежда, вървеше като по мед и масло. Недоумявам как си забелязал подмяната. — Барнаби му обясни. — Виж ти — унило рече Харолд. — А винаги съм смятал Дейвид за доста слабоумен.

Видимо Дейвид не реагира на думите, но баща му свирепо изгледа тила на Харолд, а Диърдре почервеня от гняв.

— Сериозно ще си поговоря с Дорис, задето ви е пуснала да се ровите из вещите ми.

— Не зависеше от нея. Представихме й заповед за обиск.

— Хъм! Ще видим тая работа. Е, Том, сега, след като знаеш как, би искал, предполагам, да разбереш и защо? — Барнаби кимна утвърдително. Харолд стана и на свой ред започна да се разхожда, заврял палци в джобовете на жилетката си — подходяща поза за заключителната му реч.

— За да изясним този неприятен въпрос, трябва да се върнем доста назад във времето. Всъщност петнайсет години назад, когато строяхме „Латимър“ и сформирахме сегашната ми трупа. Парите не достигаха. Общинският съвет ни отпусна помощ, но тя не стигна доникъде, още по-малко да превърнем театъра в перлата на културния живот в Костън. И когато оня стар пияница Латимър пукна, неговият приемник, крайно несимпатичен тип (с левичарски убеждения, мисля), взе, че ни отряза субсидията. Явно предпочиташе в града да има бинго зала вместо театър. Така почти от самото начало възникнаха финансовите ни проблеми. А човек, естествено, трябва да поддържа и определен жизнен стандарт. Един импресарио не може да кара форд ескорт, облечен като продавач. — Харолд замълча за миг. Беше стигнал до най-горното стъпало и се завъртя драматично, пое дълбоко дъх и продължи: — Въртя една вносно-износна търговия, както вероятно знаете, и се лаская от мисълта, че часовете, прекарани в работа, ми носят много добри приходи. Отделях минимална сума за семейния бюджет и влагах печалбата си там, където да се вижда — в собствената си личност и в представленията на „Латимър“. Но колкото и да бяха добри тези печалби обикновено, огромна част от тях отиваха в полза на митницата, за акцизи, за вносни мита и още една тлъста сума за Отдела за държавни приходи. Съвсем естествено това изобщо не беше по вкуса ми, особено след като ни отнеха нищожната субсидия, която получавах от държавата. И аз реших да компенсирам нещата. Смятах, разбира се, да плащам някои данъци и част от ДДС — в края на краищата аз не съм престъпник, — но благоразумното преизчисляване на цифрите ме спаси. Първата година спестих неколкостотин лири — повечето отидоха за „Вълшебникът от Оз“, нашето първо представление. Не знам дали го помниш, Том?