Написано с кръв [bg]

Макс Дженингс се изненадал от неочакваната поява на полицията, смаян от причината за посещението им и определено недоволен от настояването да даде показания в Костън, вместо да бъде разпитан в Корнуол.

— Нима не можеше — възмущаваше се той сега в стаята за разпити в Костънския криминален отдел — да отида в полицейския участък в Сейнт Джъст. Или пък, ако не става, можехме да говорим по телефона.

— За съжаление това е невъзможно, господин Дженингс — обясни главен инспектор Барнаби. — Следствието се води тук.

— Още не мога да повярвам. Ужасно!

Дженингс посегна към пластмасовата чашка с кафе от машината в участъка и отпи с явно неодобрение. Пое дълбоко дъх, сякаш се готви да заговори, вдигна дори ръка за по-голяма изразителност, после се поколеба, накрая повтори:

— Ужасно. Господи — какъв начин да си отидеш!

— Сигурен ли сте, че не сте знаели нищо по този въпрос до днес?

— Вече ви казах. В къщата няма телефон, нито радио, нито телевизор. Само най-необходимите неща.

— В колата обаче имате радио, нали?

— Днес за първи път използвахме колата. Бяхме се заредили с всичко по пътя. И ни стигна до тази сутрин, когато ни свършиха млякото и хлябът.

Всичко е предвидил. И би трябвало — разполагал е с шест часа, докато е пътувал по магистралата. Не че е невъзможно да е станало и точно така, както казва. Ако е пристигнал в Корнуол преди първата вечер след убийството и от тогава не си е купувал вестник, изненадата му може да е съвсем искрена. Освен ако не е виновен — в такъв случай е разполагал с много повече време да предвиди всичко.

Дженингс отвори тъмнозелена кожена табакера, пълна със светлокафяви тънки пури със златен бандерол. Съобщиха му, че в залата не се пуши, и той моментално остави настрани табакерата без коментар, но с явно недоволство. Трой бе впечатлен от елегантността както на табакерата, така и на пурите. Но много повече се впечатли от приятелката на Дженингс, която в момента накъсваше хартиена кърпичка на малки парченца в приемната. Права кестенява коса, старомодно палто от камилска вълна, без почти никакъв грим. Човек очаква по-голяма придирчивост от един известен писател. Всъщност единственото хубаво нещо при нея беше, че се казваше Линдзи, а не Барбара.

— И какво искате от мен? — Макс Дженингс хвърли поглед към часовника си — елегантен като всичко по него, — започваше да проявява нетърпение.

— Бих искал да ни разкажете подробно каквото знаете по този въпрос.

— Е, това няма да ни отнеме много време — отвърна Дженингс. — Абсолютно нищо.

— Вие обаче сте последният човек, видял господин Хадли жив…

— Предпоследният, господин главен инспектор. Да се придържаме към фактите все пак.