Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Бенямин се върна. Изглеждаше ужасно. Беше подгизнал от пот и дъжд. По панталоните му имаше пръст и сняг. Шапката му стоеше накриво и той не продумваше. Във въздуха витаеше тихо и зловещо разбирателство. Бенямин издърпа Лео от задната седалка. Идиотът беше толкова нескопосан. Лео си удари главата в земята, а аз се наведох и го погледнах. Спомням си, че свалих шапката на Бенямин и я сложих на Лео. После закопчах палтото му. Дори не го бяхме облекли като хората. Нямаше шал. Вратът му беше гол. Носеше домашните си обувки, те бяха развързани и връзките им се влачеха по земята. Сцената беше покъртителна. Зачудих се дали да не потърся помощ. Да се втурна през гората или по пътя и да се надявам, че ще срещна някого. Но имаше ли време за това? Не ми се вярваше. Дори не бях сигурен дали Лео е още жив. Последвах Бенямин в гората. Той влачеше Лео след себе си. Движеше се тромаво и изглежда тялото му тежеше, въпреки че Лео беше толкова слаб и лек. Предложих да му помогна, но на Бенямин идеята не му се понрави. Искаше да се махна оттам. „Върви – каза ми той. – Махай се, това тук не е за теб.“ После повика Ракел, но тя не го чу, струва ми се. Духаше силен вятър, който поглъщаше думите. Дърветата шумоляха. Храстите и клоните изподраха лицата и ръцете ни. Накрая стигнахме до голям смърч. Дървото беше старо и болно, а до него имаше купчина камъни и пръст, както и една лопата. Помислих си, или исках да си мисля, че сме се натъкнали на дупката случайно и че тя няма нищо общо с нас.

– Но това е било гроб.

– Опит за гроб – каза Дан Броуди. – Не беше особено дълбок. На Бенямин сигурно му е било ужасно трудно да разкопае замръзналата почва. Изглеждаше на края на силите си. Остави Лео на земята и ми изкрещя да изчезвам. Казах му, че е безсърдечна свиня и че трябва да се сбогувам, а той отново ме заплаши и ми напомни, че Ракел вече има достатъчно доказателства, за да ме натопи за убийството. Отвърнах: „Знам, разбирам, просто трябва да кажа сбогом, той ми е брат, сам ще го погреба. Остави ме на мира, покажи малко човещина, махай се, остави ме да страдам на спокойст​ вие. Няма да избягам, а и Лео вече е мъртъв. Виж го“. Вече крещях. „Виж го!“ Тогава той наистина ме остави. Предполагам, че не се е отдалечил много, но се махна и аз останах сам с Лео. Клекнах под смърча и отново се надвесих над брат си.