Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
А докато скиташе, мислеше за този, който бе сложил край на своите скитания и никога вече нямаше да обикаля край неговия дом.
Още следобяд видя обяви, които съобщаваха кой е убитият, и купи вестници, за да види какво пишат. Да би могъл, би им запушил устата; отиде в Сити, затвори се с Боултър и дълго се съвещава с него.
На връщане вкъщи, когато минаваше към четири и половина покрай Джобсън, срещна Джордж Форсайт, който му подаде един вечерен вестник с думите:
— Погледни! Чете ли новината за горкия Пират?
— Да — отвърна студено Соумс.
Джордж го изгледа втренчено. Никога не бе обичал Соумс; а сега го смяташе за виновен за смъртта на Босини. Той го бе погубил… погубил го бе с тази собственическа постъпка, от която Пирата бе обезумял в оня съдбоносен следобед.
„Нещастникът — мислеше Джордж, — така бе побеснял от ревност, от желание за мъст, че не е чул омнибуса в оная дяволска мъгла.“
Соумс го бе погубил! Тази присъда се четеше в погледа на Джордж.
— Пишат за самоубийство — каза най-после той. — Но тоя номер няма да мине.
Соумс поклати отрицателно глава.
— Злополука — промълви той.
Джордж сви вестника и го пъхна в джоба си. Не устоя да не изпрати още една стрела на раздяла.
— Хм! В къщи процъфтявате ли? Няма ли още някой малък Соумс?
Бял като стъпалата пред входа на Джобсън, с вирната горна устна, готов да изръмжи, Соумс профуча край него и изчезна.
Когато стигна в къщи и си отвори сам, първото нещо, което зърна в малкия осветен хол, беше чадърът със златна дръжка на Айрин, оставен върху дъбовия скрин. Той захвърли шубата си и се втурна към гостната.
Завесите бяха вече спуснати, в камината горяха кедрови цепеници и при техния светлик Соумс видя Айрин, седнала на дивана в обичайния си кът. Тя не мръдна, не изглеждаше да го е забелязала.
— Върна се, значи? — каза той. — Защо стоиш на тъмно?
Едва сега зърна лицето й, така бяло и неподвижно, сякаш кръвта й бе спряла да кръжи; и очите й — големи, широко разтворени и втренчени като огромни, подплашени тъмни очи на бухал.
Загърната в голямото кожено палто до възглавниците на дивана, тя напомняше наистина уловен бухал, сгушен в меката си перушина зад мрежата на своята клетка. Изглеждаше сломена от жестока умора; изправената, гъвкава стойка бе изчезнала, сякаш нямаше вече за какво да е красива, изправена и стройна.
— Върна се, значи? — повтори той.
Тя не вдигна глава и не продума; само отраженията на пламъка трепкаха по неподвижната й фигура.
После се опита изведнъж да стане, но той не й позволи; и едва сега разбра.
Тя се бе върнала като смъртно ранено животно, защото не знаеше къде да отиде, нито какво да върши. Видът на загърнатата в кожено палто фигура показваше достатъчно ясно това.
Така разбра в тоя миг съвсем положително, че Босини е бил неин любовник; разбра, че тя е прочела съобщението за смъртта му… Като него може би бе купила и прочела вестника на някой ветровит уличен ъгъл.
И се бе върнала доброволно в клетката, от която копнееше да се освободи… Осъзнал страхотното значение на всичко това, той би желал да извика: „Махни от моя дом това омразно тяло, което толкова обичам! Скрий жалкото си, бледо лице, така жестоко и кротко… докато не съм го смазал! Махни се от очите ми и вече никога не се мяркай пред тях!“
При тия неизречени думи му се стори, че я видя как става и си тръгва, като в сън, ужасен сън, от който се мъчеше да се събуди… да тръгне, да си отиде, в мрака, в студа, без да помисли за него, без да забележи дори.
Тогава той извика тъкмо противното на това, което не бе изрекъл:
— Не! Стой тук!
Отвърна глава и седна на обичайното си място от другата страна на камината.
И двамата мълчаха.
Соумс мислеше: „Защо е всичко това? Защо страдам толкова? Какво съм сторил? Вината не е моя!“
Погледна я отново, свита като ранено, умиращо птиче, задъхано в последни издихания, втренчило тъжни очи в убиеца си, с гаснещ, кротък, незрящ поглед, който се сбогува с всичко скъпо — със слънцето, въздуха и своя другар.
Така седяха те в мълчание пред огъня, от двете стани на камината.
Димът от пламтящите кедрови цепеници, тъй приятен някога за Соумс, започна да го задушава. И като не можа да го изтърпи, той отиде в антрето, разтвори широко вратата, вдъхна нахлулия студен въздух, после, без шапка и палто, излезе на площада.
Една гладна котка тръгна покрай парапета на градината към него; той помисли: „Страдание! Кога ще свърши моето страдание!“
Пред входа на отсрещната къща съседът Рътър си изтриваше обущата с изражение, което искаше да каже: „Тук аз съм господар“. Соумс отмина.