Източни приказки
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Източни приказки». Краткое содержание книги:
След два дена от погребението на Касъм цар Бахаман уредил голямо тържество в града от благодарност към пророка.
На Сюлейман се приискало да покаже и той по някакъв начин благодарността си към народа. Той накупил памук и бяла смола, натъпкал с тях пищовите си, па се качил в ковчега и през нощта, когато гражданите се веселели по улиците, почнал да гърми отвисоко с пищовите. Памукът, потопен в смола, горял със силен пламък и изгарял, преди да падне на земята. За хората, разбира се, това било чудо невидено.
Чак на съмване Сюлейман се прибрал с ковчега в гората. Рано сутринта той отишъл в града да разбере как са посрещнали хората неговите увеселителни огньове. Едни разказвали, че Мохамед бил свалял звезди. Други говорели, че бил запалвал облаците. А трети думали, че го били видели, заобиколен от пламък — с дълга бяла брада и златни дрехи.
Всички тия разкази развеселили доста Сюлейман. Обаче когато се върнал в гората, станало нещо недотам весело. Той забелязал, когато наближил мястото, дето бил оставил ковчега, че машината — скъпоценната машина, с която вършел чудесата си — гори!…
Момъкът разбрал, че додето е бил в града — някоя останка от памука и смолата, подпалена от искра, е тлеела, а после огънят се е разпалил от вятъра и машината е пламнала цяла.
Когато се приближил, видял, че по-голямата част от ковчега е изгоряла. Останали само железните и части, полуразтопени.
Едва ли би могъл баща, когато се върне вкъщи и завари едничкия си син да се тръшка смъртно болен, да скърби тъй, както скърбял Сюлейман, като видял, че от машината му не остава нищо. Той се разплакал като жена. Почнал да си скубе косата и да си къса дрехите.
Да направи втора такава машина той не могъл, защото не знаел как се слагат и свързват една с друга пружините и как се разполагат витлата. От такива работи изобщо Сюлейман не разбирал.
Няколко дена и нощи той скърбил. Нито хляб хапнал, нито вода пийнал, нито сън го хванал. Но най-сетне разбрал, че като не може да поправи станалото, ще трябва да вземе някакво разумно решение.
Само едно му оставало: да напусне тоя град и да се пресели другаде. Средства имал: повечето от накитите на Ширин стоели. Сюлейман продал някои от тях и потеглил с един керван към Кайро, в Египет. Като пристигнал там, заловил стария си занаят — килимарството. Няколко години след това той се преселил в Дамаск, дето заработил същия занаят.
От време на време Сюлейман си спомнял — все по-смътно и по-смътно — за щастливото време, когато бил съпруг на най-хубавата царска дъщеря и зет на най-добрия цар. И често пъти си казвал:
— Ето как ме наказа Мохамед за моята смелост и за това, че мамих хората, като се представях за такъв, какъвто не съм.
Що се отнася до Ширин и баща й, те също се запитвали често защо ги е оставил тъй неочаквано Мохамед. Бахаман въздишал тежко, а дъщеря му го утешавала:
— Не скърби, татко! Навярно Аллах е казал на пророка, че е време да се прибере на небето и да не слиза вече при хората. Той направи за нас, което можа: трябва да му бъдем благодарни и за това.
Тъй мислели и всички поданици на добрия цар Бахаман. Но като казвам „всички“, аз нямам предвид оня неверник, който си счупил крака. Не, той често обичал да казва на везирите, колчем заговорят за големите услуги, които принесъл пророкът на царството:
— Каквото щете говорете, приятели, но на мене все още ми се струва, че в тая работа има тайна хитрина, която нито аз ще открия някога, нито вие ще узнаете. Но пак ви казвам, че оня, който се бе оженил за нашата княгиня, съвсем не беше великият пророк Мохамед.
Сънят на Али Мекар
Персийска приказка
Имало някога си в едно село, близо до града Испахан, един заможен селянин. Той не бил от най-богатите, но преживявал охолно, защото имал земя, добитък и други имоти. Синът му, който се казвал Али Мекар, бил дванадесетгодишен. Той пасял говедата на баща си, сиреч две камили, пет-шест крави, петнадесетина кози, един голям козел и около стотина овце. С момчето вървели три едри кучета — да пазят това разнообразно стадо.
Като изкарвал добитъка на паша, Али Мекар сядал на някое бърдо, под сянката на дърветата, и — наглеждайки животните — си мислел за разни чудновати неща, както обичат да правят хората без работа.
Той си казвал:
„Какво ли ще бъде, ако изведнъж ми се яви някой джин (небесен дух), па ми каже: «Али Мекаре, иди там и там: ще намериш заровено имане; откопай го!» Или пък от облаците да слезе някой страшен змей, който е откраднал най-хубавата царска дъщеря, па аз да го убия и да се оженя за нея?“
Но такова нещо не ставало.
И пастирът си мислел:
„Досаден е моят живот. Много е досаден. Ори, сей, жъни, копай градината, паси на баща си добитъка: работа ли е това? Всеки ден все едно и също. Селянин съм се родил, селянин ще си умра, без да видя по-добри дни. А съвсем инак живеят войниците, моряците, князете и търговците, които обикалят целия свят. Много нещо виждат те и много знаят.“ От време на време под бърдото, на което седял Али Мекар, минавали ловци. Изсвирвал рог, показвали се цяла чета конници, облечени разкошно, богато въоръжени.