Бунтовници
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542711179
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Бунтовници». Краткое содержание книги:
Преобразена след досега взетите решения, Трис за пореден път трябва да избира къде принадлежи – дори ако това означава, че ще се изправи срещу тези, които обича най-много. И отново само тя е в състояние да предотврати катастрофата. Но първо трябва окончателно да приеме, че е Дивергент, без и да подозира къде ще я отведе това. А една огромна тайна е напът да преобърне целия свят...
„Бунтовници”, дългоочакваното продължение на „Дивергенти” на Вероника Рот, отвежда читателите на едно наситено с невероятен екшън и екстремни усещания пътешествие, не по-малко въздействащо от предшественика си. Изпълнена със сърцераздирателни обрати, романтични моменти и могъщи прозрения за човешката природа, книгата ще допадне на читатели от всички възрасти.
– Доста странна премяна за някого, който би трябвало да презира Ерудитите – продължава той. – Защо си мислех, че в момента си у дома и очакваш любимия да се завърне като герой?
– Сигурно и сам се сещаш, че такова нещо няма как да стане – казвам и се качвам на следващото стъпало.
Синята светлина хвърля сенки в деликатните извивки под скулите на Едуард. Той посяга зад себе си.
Щом той е тук, значи Тори вече е влязла. Което ще рече, че Джанийн най-вероятно е мъртва.
Усещам Кристина да застава плътно зад мен. Долавям дъха ѝ.
– Ще трябва да ни пуснеш – казвам, изкачвайки още едно стъпало.
– Съмнявам се – отговаря той. После сграбчва пистолета. Хвърлям се напред, газейки тялото на поваления охранител. Едуард стреля, но аз вече съм го хванала за китките и отклонявам цевта.
Ушите ми пищят и аз се опитвам да запазя равновесие върху гърба на убития охранител. Кристина замахва над главата ми. Юмрукът ѝ улучва носа на Едуард. Губя равновесие и падам на колене, забивайки нокти в китката на Едуард. Той ме мята настрани и стреля отново, уцелвайки крака на Кристина.
Тя изохква, вади пистолета си и стреля. Куршумът го прострелва някъде отстрани, той изпищява, изпуска оръжието и залита напред. Стоварва се върху мен и блъска главата ми в едно от бетонните стъпала. Ръката на мъртвия охранител се врязва в гърба ми.
Маркъс вдига пистолета на Едуард и го насочва и към двамата.
– Ставай, Трис – нарежда. А после към Едуард: – Ти! Да не си мръднал!
Пипнешком се опирам на стъпалото и се измъквам изпод Едуард и мъртвия охранител. Едуард сяда върху трупа, сякаш е някаква възглавница и притиска раната с две ръце.
– Добре ли си? – обръщам се към Кристина.
Лицето ѝ е сгърчено.
– Оох! Да. Куршумът мина отстрани, не е засегнал костта.
Подавам ѝ ръка да се изправи.
– Беатрис – обажда се Маркъс, – трябва да я оставим тук.
– Какво искаш да кажеш с това оставим? – озъбвам се. – Не можем да я оставим! Може да ѝ се случи нещо ужасно!
Маркъс забива показалец в гърдите ми, точно във вдлъбнатината между ключиците и се надвесва над мен.
– Слушай ме сега – казва. – Джанийн Матюс сигурно се е залостила в лабораторията още при първия сигнал за атака, защото това е най-сигурното помещение в цялата сграда. Всеки момент може да реши, че Ерудитите нямат никакъв шанс и е по-добре да унищожи цялата информация, отколкото да стане известна на всички. Тогава мисията ни отива на вятъра.
А аз ще съм загубила всичко: родителите си, Кейлъб и Тобиас, който едва ли ще ми прости съюза с баща му, особено ако нямам с какво да докажа, че си е струвало.
– Затова ще оставим приятелката ти тук. – Дъхът му лъха на спарено. – Ние двамата продължаваме, освен ако не искаш да отида сам.
– Той е прав – намесва се Кристина. – Няма време за губене. Аз ще остана тук и ще се погрижа Ед да не ви преследва.
Кимвам. Маркъс дръпва пръста си, оставяйки болезнена следа върху гърдите ми. Разтривам мястото и отварям вратата на най-горната площадка. Поглеждам назад, преди да вляза. Кристина ме изпраща с болезнена усмивка, притиснала ръка към бедрото.
44
Стаята пред мен прилича повече на преддверие: широка и къса, а подът, стените и таванът са покрити с плочки в един и същ нюанс на синьото. Всичко блести, но не мога да открия източника на светлина.
Отначало не забелязвам никакви врати, но когато очите ми привикват с цвета, различавам правоъгълник върху стената отляво и още един – върху стената отдясно. Само две врати.
– Трябва да се разделим – казвам. – Няма достатъчно време да се дебнем един друг точно сега.
– Коя страна си избираш? – пита Маркъс.
– Дясната – казвам. – Не, чакай. Лявата.
– Добре, аз отивам надясно.
– Ако аз открия компютъра първа, какво да търся? – питам.
– Откриеш ли компютъра, значи ще намериш и Джанийн. Предполагам, че има как да я принудиш да изпълни нарежданията ти. В края на краищата тя не е свикнала на болка – отговаря той.
Кимвам. Поемаме с еднаква крачка всеки към своята врата. Само преди миг раздялата с Маркъс щеше да е облекчение за мен. Но сега, когато оставам сама, бремето върху плещите ми се удвоява. Ами ако не успея да преодолея защитата, която Джанийн със сигурност е инсталирала срещу нежелани посетители? И дори някак да се добера до компютъра, ще открия ли правилния файл?