Бунтовници

Всеки път, когато го погледна, виждам размахания над Тобиас колан. От сега нататък ще виждам в негово лице и дръжката на пистолета, която удря челюстта на Кейлъб. Не ми пука, че нарани Кейлъб – аз бих направила същото. Повече ме занимава мисълта, че той умее както да причинява болка, така и да парадира със себеотрицанието си като лидер на Аскетите. Тази мисъл така ме вбесява, че чак ми причернява пред очите.

Най-вече защото избрах да го последвам. Предпочетох него пред Тобиас.

– Брат ти е изменник – казва Маркъс, когато завиваме зад ъгъла. – Заслужава дори нещо по-лошо, затова няма нужда да ме гледаш така.

– Млъквай! – изкрещявам и го блъскам в стената. Той е толкова стъписан, че не помисля да отвърне на удара ми. – Мразя те, така да знаеш! Мразя те за всичко, което си му причинил и сега не говоря за Кейлъб! – Доближавам лице плътно до неговото и прошепвам: – Може да не те застрелям лично, но няма да си мръдна пръста, ако някой друг се опита да те убие. Затова се моли да не попаднем в подобна ситуация.

Той впива равнодушен поглед в мен. Пускам го и продължавам към стълбището, Кристина ме следва по петите, а Маркъс върви на няколко крачки след нас.

– Къде отиваме? – пита тя.

– Според Кейлъб онова, което търсим, не е в общодостъпните компютри. Трябва да е в някой личен компютър. Доколкото ми е известно, Джанийн има два – единият е в кабинета ѝ, а другият – в лабораторията – отвръщам.

– Къде ще отидем най-напред?

– Тори ми каза, че в лабораторията на Джанийн има драконовски мерки за сигурност – отговарям. – Била съм в кабинета ѝ – обикновена стая.

– Значи… отиваме в лабораторията.

– На последния етаж.

Стигаме вратата към аварийното стълбище и когато я бутам, се натъкваме на група Ерудити, сред тях и деца, които тичат надолу по стълбите. Вкопчвам се в парапета и започвам с лакти да си проправям път между тях. Не ги поглеждам в очите, сякаш са просто безлика тълпа, която трябва да преодолея.

Очаквам скоро напливът да оредее, но от следващия етаж прииждат нови и нови талази – пълноводна река от облечени в синьо Ерудити; под мъждивата светлина на аварийното стълбище бялото на очите им се откроява най-ярко. Ужасените им стенания се отразяват стократно в бетонните стени на тясното пространство, подобно писъци на демони със святкащи очи.

На площадката на седмия етаж тълпата оредява и постепенно изчезва. Прокарвам длани по ръцете си, за да се отърся от усещането за допир на коси, ръкави и гола кожа. От мястото си виждам къде свършва стълбището.

Виждам и тялото на един от охранителите, чиято ръка безжизнено виси в празното пространство. Над него се е изправил някакъв безкастов с превръзка на окото.

Едуард.

+ + +

– Я гледай кой бил тук! – възкликва Едуард. Стои на най-горното от последната група стъпала – само седем на брой. Аз съм на първото. Между нас е трупът на изменника на Безстрашните, очите му са изцъклени, а тъмното петно върху гърдите показва къде точно е бил прострелян, вероятно от Едуард.