Чудовището от Флоренция

Докато Занобини четеше документа пред смълчалата се зала на Трибунала, аз научих, заедно с всички останали, че не съм син на баща си. Истинският ми баща — или поне така твърдеше жената в заявлението си, — бил прочут музикант с извратени, перверзни навици, който извършил първите две убийства през 1968 година; научих, че майка ми ме заченала в една сардинска ферма в Тоскана; разбрах, че когато съм открил истината за баща ми, аз съм продължил диаболичната семейна традиция, превръщайки се в «истинското Чудовище от Флоренция.» Тази луда лелка твърдеше, че сме заговорничели заедно: аз, братята Винчи, Пачани и другарите му по чашка, Нардучи и Каламандреи. В нашето диаболично сдружение, беше заявила тя на Минини, «всеки печели по нещо: воайорите задоволяват своите желания, окултистите използват за своите ритуали анатомичните части, взети от жертвите, фетишистите запазват късчетата от жертвите, а Специ осакатява жертвите, използвайки инструмент, наречен обущарски нож… Някои жители на Вилацидро споделиха наскоро с мен, че писателят Дъглас Престън, приятел на Специ, бил свързан с американските тайни служби.»

Тя обясняваше на Минини: «Не съм говорила досега за това, защото се страхувах от Марио Специ и приятелите му… Когато арестувахте Специ, събрах смелост и реших да говоря за това с Карлици, защото й вярвам и знам, че търси истината…»

Това беше толкова абсурдно, че докато Занобини го четеше, не се сдържах и се усмихнах. Но всъщност не ми беше до смях; не можех да забравя как се озовах в затвора точно заради грозните обвинения на Карлици.