Скритият пожар

Карол изглеждаше притеснена. Беше престанала да яде, но направи знак на сервитьорката да й донесе още вино.

— Открих някои неща в твое отсъствие — поде тя. Тони повдигна въпросително вежди. — Разни неща за Артър. За причините, поради които е напуснал града.

Тони престана да дъвче. Храната в устата му като че ли се превърна в буца с неимоверно големи размери. Той се насили да преглътне.

— И как успя да откриеш тези неща?

„И защо си го направила?“ Защото не е могла да постъпи по друг начин. Защото тя беше най-добрият детектив от всички, които Тони бе срещал.

— Започнах търсенето със старите телефонни указатели. Открих къде е била фабриката му. Бил е много способен човек, Тони. Развил нова технология за нанасяне на покритие върху хирургически инструменти чрез електролиза. Патентовал я, а после продал бизнеса си на някаква голяма металургична фирма от Шефийлд. Бил е наистина удивително талантлив.

Тони се взираше в чинията си.

— Очевидно се е представил добре и в Устър. Там също е направил фабрика, продължил да разработва нови технологии — а после да се отказва от тях и да ги продава — той съзнаваше, че в последните му думи се крие известна двузначност, съответстваща на двойствеността в собственото му отношение към Блайт.

— Успях да разбера и защо е напуснал Халифакс — каза Карол, започна да рови в чантата си и измъкна разпечатка на статията от „Трите X“. Подаде му я мълчаливо и зачака той да я прочете.

— Не разбирам — каза Тони. — Защо е напуснал града? В случая той е бил жертвата. Да не искаш да кажеш, че зад всичко това се крие нещо друго? Да не би да е бил заплашван или нещо подобно?

— Не, няма нищо такова. Според Ванеса…

— Разговаряла си за това с Ванеса? Карол, знаеш как се чувствам, когато тя бива въвлечена в живота ми — той повиши тон, привличайки вниманието на малкото хора, които обядваха на горния етаж в заведението.

— Знам. Но нямаше кого другиго да питам, Тони — тя се пресегна през масата и хвана ръката му. — Мисля, че ти имаш нужда от отговори. Това, че си спал в леглото на Артър и си работил в дневната му, няма да ти помогне да научиш нещата, които трябва да узнаеш. Няма друг начин да се помириш със себе си и с него, освен да разбереш защо е побягнал.

Тони беше толкова ядосан, че не смееше да отвори уста. Възможно ли бе тя дотолкова да не го разбира? Нима през всички тези години се беше заблуждавал, нима й беше приписвал качества, които просто бе искал тя да притежава? Искаше му се да крещи, да й обясни колко сериозно бе нарушила наложените от него ограничения. Знаеше, че може да я разстрои и да я накара да се откаже от него завинаги само с няколко добре подбрани изречения. И част от него искаше да направи точно това. Част от него имаше желанието да я пропъди заедно с всичките й прибързани заключения от своя живот. Без нея щеше да стигне по-нависоко и по-надалеч, щеше да се придвижва по-бързо. Тогава една ужасна мисъл си проправи път през надигналия се гняв. „Разсъждаваш точно като Ванеса“.