Диамантената ера

Това беше много труден въпрос. Нел и Харв бяха свикнали да се концентрират много силно върху нещата, които те не искаха да се случат. Възможностите ги объркваха и им изглеждаха като дилеми. Харв престана да стиска рамото на Нел и вместо това я хвана за ръката. Никой от двамата не отговори нищо.

— Може би — обади се накрая управителят Муър, защото жената се бе обърнала към него за някаква помощ — за двама ви ще бъде полезно да поседите известно време на някое сигурно и тихо местенце, за да си съберете мислите.

— Това би било чудесно, благодаря ви — кимна Нел.

— В Давтейл има много обществени паркове и градини…

— Остави това — прекъсна го жената, когато разбра намека. — Ще ги отведа обратно във Воденицата, докато Брад се прибере. А след това — продължи тя с важен тон — ще измислим нещо.

Жената излезе от къщичката бързо, без да се обръща към Нел и Харв. Беше висока и носеше широк светлобежов панталон, който бе много изтъркан на колената, но не и на задника и беше обсипан със стари неидентифицирани петна. Нагоре бе облечена с много широк ирландски рибарски пуловер, чиито ръкави бяха навити и прихванати с безопасни игли, при което се образуваше по един дебел вълнен пояс около двете й, покрити с лунички ръце. Същият мотив се повтаряше от по една купчинка евтини сребърни дрънкулки на всяка от китките й. Жената говореше нещо по посока на коня си — апалузка кобила, която вече бе свела врат и вреше муцуната си в разочароващо ниско подстриганата трева от вътрешната страна на оградата, защото търсеше поне едно местенце, което още да не е маркирано от двете уелски песчета. Когато жената спря, за да погали врата на кобилата, двете деца се приближиха и разбраха, че жената й разказва съвсем накратко какво се е случило в къщичката на пазача, после й обясни какво ще правят сега, като всичко това ставаше някак разсеяно, само в случай, че кобилата си направи труда да я чуе. За момент Нел си помисли, че кобилата е може би вихрогон, облечен в изкуствена конска кожа, но тогава животното изстреля мощна струя урина с дебелината на металните пръти, която проблясваше на сутрешното слънце като светлинна сабя и беше обгърната от облак пара. Нел усети миризмата и разбра, че конят е истински. Жената не яхна кобилата, която очевидно яздеше без седло, а я хвана за поводите толкова нежно, сякаш бяха нишки от паяжина, и поведе животното. Нел и Харв я последваха на няколко крачки отзад. Жената повървя по моравата известно време, очевидно премисляйки нещата наум, преди накрая да заметне косата си зад едното ухо и да се обърне към тях.