Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Дара изтича към останките от пикника ни и заразглежда лабиринта, който бяхме нарисували на земята.
Последвах я по-бавно. Като се приближих, тя заяви:
— Трябва да отида в Амбър и да мина през него!
— Сигурен съм, че Бенедикт възнамерява да те заведе там някой ден.
— Някой ден ли? — възмути се тя. — Сега! Трябва да мина през него сега! Защо той никога не ми е говорил за тези неща?
— Защото още не можеш да го направиш. Условията в Амбър са такива, че ще бъде опасно и за двама ви, ако твоето съществуване стане известно там. Амбър е забранена зона за теб, засега.
— Не е честно! — изгледа ме ядосано Дара.
— Разбира се, че не е. Но в момента така стоят нещата. Недей обвинява мен.
Последните думи ме накараха да изпитам неудобство. Естествено, че част от вината беше моя.
— Май щеше да е по-добре, ако не ми бе разказвал всичко това, след като нищо не мога да направя.
— Положението не е чак толкова лошо. Обстановката в Амбър пак ще се нормализира… не след дълго.
— Как ще науча за това?
— Бенедикт ще знае. Тогава сам ще ти каже.
— Той не смята за нужно да ми казва нищо!
— А защо, мислиш, се държи така? Само, за да те дразни ли? Знаеш колко добър е бил с теб, колко е загрижен за теб. Когато моментът настъпи, той ще бъде на твоя страна.
— Ами ако не е? В такъв случай ще ми помогнеш ли ти?
— Ще направя каквото е по силите ми.
— А как да те намеря? За да ти кажа.
Усмихнах се. Бяхме стигнали дотук, без изобщо да насилвам разговора. Нямаше нужда да й обяснявам действително важните неща. Щях да й кажа само колкото можеше да ми е от полза по-късно…
— С картите, семейните Фигури. Те са нещо повече от порив на сантименталност. Чрез тях ние можем да общуваме. Вземи моята, вгледай се в нея, съсредоточи се, опитай се да прогониш всички други мисли от съзнанието си, представи си, че наистина съм пред теб и тогава започни да ми говориш. Ще видиш, че действително е така и аз ти отговарям.
— Точно тези неща дядо ми каза да не правя, когато играя с картите!
— Естествено.
— Как става това?
— Ще ти обясня друг път — обещах аз. — Услуга за услуга. Забрави ли? Аз ти разказах за Амбър и за Сенките, сега ти ми опиши посещението на Жерар и Джулиан.
— Добре — съгласи се тя. — Само че няма кой знае какво за казване. Една сутрин, преди пет или шест месеца, дядо просто спря по средата на работата си. Точно подрязваше дърветата в овощната градина — той обича да прави това сам — и аз му помагах. Беше се качил на стълба и се протягаше напред, когато изведнъж замря, отпусна ножиците и няколко минути остана неподвижен. Помислих, че просто си почива и продължих да събирам отрязаните клончета. Тогава го чух да говори — не да си мърмори под нос, а да приказва все едно водеше разговор с някого. Отначало помислих, че се обръща към мен и го попитах какво има. Той, обаче, не ми обърна внимание. Сега, като знам за Фигурите, разбирам, че сигурно е разговарял с някой от тях. Вероятно, с Джулиан. Все едно, после дядо доста бързо слезе от стълбата, каза ми, че трябва да замине за ден или два и тръгна към къщата. Но преди още да се е отдалечил кой знае колко, отново се върна. Тогава ми обясни, че ще идват Джулиан и Жерар и мен ще ме представи като своя повереница, осиротялата дъщеря на негов верен поданик. Скоро след това тръгна на път, като водеше със себе си два допълнителни коня. Бе препасал и меча си.
Върна се посред нощ и ги доведе и двамата със себе си. Жерар беше почти в безсъзнание. Левият му крак бе счупен, а цялата лява половина на тялото му беше зле натъртена. Джулиан също изглеждаше доста пострадал, но нямаше нищо счупено. Те останаха при нас почти месец и бързо се възстановиха. После взеха назаем два коня и си тръгнаха. Оттогава не съм ги виждала.
— Какво обяснение дадоха за нараняванията си?
— Казаха само, че са претърпели злополука. Не желаеха да разговарят с мен по този въпрос.
— А къде е станало това? Споменаха ли нещо?
— На черния път. Чух ги няколко пъти да говорят за него.
— Къде е този черен път?
— Не знам.
— Те какво разправяха за него?
— Често го проклинаха. Това беше всичко.