Смъртоносно обаждане [bg]

Без да може да се обърне с лице към Холдън, Хънтър знаеше, че единственият му шанс е да рискува... при това на сляпо.

От пет минути той внимателно слушаше гласа на Холдън. Търсеше някакво потрепване в него, чакаше и се надяваше, че ще получи шанс, макар и само за част от секундата.

Насълзени очи, уморени ръце.

Отново придвижи очи наляво, без да помръдва глава. До най-близкия стелаж имаше два метра – твърде далеч, за да успее да стигне дотам... или не?

От това разстояние, когато цялото му внимание беше насочено към мишената, и с прицелен и готов за стрелба пистолет, Холдън не можеше да пропусне. Хънтър отлично съзнаваше това, но насълзените очи и уморените ръце не допринасяха за пълно внимание и точно прицелване. Ако щеше да рискува, Робърт трябваше да го направи сега.

Холдън не забеляза, но Хънтър вече беше преместил краката си. И двата бяха леко обърнати наляво и дясната пета бе повдигната два-три сантиметра над земята, готова за рязкото движение. Десният му крак светкавично се изтласка напред с всичка сила и тялото на Робърт се изстреля наляво, но вместо да побегне, той се хвърли на пода и се претърколи колкото можа по-надалеч.

БУМ.

БУМ.

В затвореното пространство пистолетът "Магнум 357" прозвуча като оръдие. Оглушителният звук отекна в стените във всички посоки, но Хънтър разчете риска като професионалист. Припомнянето и повторното преживяване на катастрофата бяха изпълнили с чувства Холдън. Очите му наистина се бяха напълнили със сълзи, които замъглиха зрението му. За да компенсират тежестта на пистолета и за да освободи част от напрежението в мускулите си, ръката му с оръжието и пръстът на спусъка също се бяха отпуснали малко. Резултатът беше невнимателен, лошо насочен първи изстрел. Когато Холдън се съсредоточи и стреля втори път, Хънтър вече се беше скрил зад стелажа.

Вторият куршум прелетя съвсем близо до Робърт, взриви се в бетонния под и разпрати прахоляк и отломки във въздуха.

Когато стигна до временната безопасност на стелажа, Хънтър веднага се изправи, но щом погледна нагоре, го обзе отчаяние. Изглежда само беше забавил неизбежното. Без да може да обърне глава, за да види по-добре, преценката му за маршрута за бягство бе ограничена от онова, което видя, като завъртя очи наляво, докъдето можа. Сега ясно видя, че няма маршрут за бягство.

Беше се хвърлил в импровизиран коридор. От едната страна имаше тухлена стена, а от другата – плътно наредени стелажи без разстояние между тях. Единственият начин, по който Хънтър можеше да се измъкне от коридора, беше, ако дотича до края му и отново се скрие зад последния стелаж, който обаче беше твърде далеч. Нямаше как да стигне дотам, преди Холдън да заобиколи първия стелаж и да стреля още веднъж, и този път сигурно щеше да улучи.