Трескав блян [bg]

- Добре. Заведете ги там тогава. Искам да тръгнете всички. Направете го бързо. - Той отново си спомни за блясъка на златото, когато очилата на Джефърс паднаха, за онова ужасно краткотрайно сияние. Не отново, не отново. - Намерете лекар, за да ги превърже. Мисля, че така ще сте в безопасност. Искат мен, не вас.

- Няма ли да дойдете? - попита Негър.

- Имам пушка - каза Абнър Марш - и някакво предчувствие. Ще чакам.

- Елате с нас.

- Ако избягам, ще ни последват. Хванат ли ме, сте в безопасност. Поне така ми се струва.

- Ако не дойдат...

- Тогава тръгвам към вас призори - прекъсна го Абнър и тропна с бастуна си нетърпеливо.

- Все още съм капитан, нали? Сти’а плямпа и прави каквото казвам. Слизайте всички от парахода ми, ясно?

- Капитан Марш - подхвана отново Негър, - нека поне ние с Кет ви помогнем.

- Не. Хайде.

- Капитане...

- ВЪРВЕТЕ! - изкрещя Марш, почервенял от гняв. - ВЪРВЕТЕ!

Иегър пребледня, хвана стреснатия кормчия под лакътя и го изведе от лоцманската будка. Щом поеха забързано надолу, Абнър Марш погледна отново към реката - там нямаше нищо -и слезе в каютата си. Взе пушката от стената, провери дали всичко е наред, зареди я и натъпка кутията с куршуми в джоба на бялото си палто. Въоръжен, капитанът се върна на ветровитата палуба и премести стола си, така че да наблюдава реката. Ако бяха умни, помисли си Марш, щяха да знаят колко е плитка водата, да са наясно, че „Илай Рейнолдс“ е способен да преплава ръкава, но може и да не е успял. Дори в най-добрия случай обаче щеше да го направи бавно и да измерват през цялото време. Щяха да знаят, че щом преминат от другата страна острова, значи са победили. Въобще нямаше да продължат надолу по течението. Щяха до почакат край изхода на ръкава за „Рейнолдс“. В това време хората на нощта щяха да продължат насам с лодка, в случай че опонентът им е спрял или е заседнал. Така би направил самият той. Малкият отрязък от реката, който бе видим за него, продължаваше да е пуст. Почувства някакъв студ. Очакваше всеки момент да види как лодката се носи покрай дърветата, пълна с мълчаливи мрачни силуети с бледи лица и самодоволни усмивки, осветени от лунните лъчи.

Марш провери отново изправността на пушката си и си пожела Иегър да побърза. Заедно с боцмана и останалия екипаж на „Илай Рейнолдс“ бяха тръгнали преди петнадесет минути, а все още по реката не се задаваше нищо. Нощта бе изпълнена с много шумове. Водата клокочеше край отломките на парахода, вятърът накланяше дърветата едно към друго, животните издаваха звуци из гората. Марш се надигна, без да сваля пръст от спусъка, и погледна към горното течение на реката. Нямаше нищо, освен кална вода, миегца наноси, чворести коренища и падналият черен дънер, който бе строшил колелото на парахода. Недалеч се носеше само един плавей.

- Може би не са толкова умни - измърмори Марш под носа си.

С крайчеца на окото си той забеляза нещо бледо на острова, отвъд потока. Извърна се към него и вдигна пушката, но нямаше нищо, освен гъстите черни гори и речната тиня. Между него и мрачния, притихнал остров имаше двадесет ярда плитчини.