Хари Потър и Орденът на феникса

— Хари, в курса ти си най-добрият по защита срещу Черните изкуства — напомни Хърмаяни.

— Аз? — повтори той и се ухили до уши. — Няма такова нещо, на всички изпити имаш по-добри оценки от мен…

— Е, не е вярно — възрази невъзмутимо тя. — Беше по-добър от мен в трети курс — единствената година, когато и двамата се явихме на изпит и имахме учител, който да разбира от предмета. Но аз, Хари, не ти говоря за изпитните оценки. Помисли само какво си постигнал!

— Какво толкова съм постигнал?

— Знаеш ли, не съм сигурен, че искам да ми преподава такъв тъпак — рече Рон на Хърмаяни и се подсмихна едва доловимо. После се извърна към Хари. — Я да видим сега — допълни той и направи физиономия, като Гойл, когато се съсредоточава. — Уф… в първи курс спаси от Ти-знаеш-кого Философския камък.

— Чист късмет — възрази Хари, — не съм прилагал никакви умения…

— Във втори курс — прекъсна го Рон — уби базилиска и унищожи Риддъл.

— Да, но ако не беше долетял Фоукс, аз…

— В трети курс — продължи Рон още по-високо — ти прогони стотина диментори накуп…

— Сам знаеш, че беше щастлива случайност: ако времевъртът не беше…

— Миналата година пък — почти крещеше вече Рон — отново се пребори с Ти-знаеш-кого…

— Вижте какво! — ядоса се Хари не на шега, защото сега и Рон, и Хърмаяни се подсмихваха. — Изслушайте ме! Звучи добре, както го описвате, но си беше жив късмет… повечето пъти си нямах и представа какво правя, не съм го обмислял, вършех каквото ми дойде наум и почти винаги получавах помощ…

Рон и Хърмаяни продължаваха да се подхилкват и Хари усети, че му кипва — и той не знаеше защо е толкова ядосан.

— Не ми се хилете, сякаш знаете повече от мен, защото не вие, а аз бях там! — рече им разпалено. — Знам какво точно се е случило. И успях да се преборя с всичко това не защото владея блестящо защитата срещу Черните изкуства… успях, защото… защото получавах помощ точно когато имах нужда от нея или защото проявявах съобразителност… но ставаше съвсем случайно, нямах си и понятие какво правя… СТИГА СТЕ СЕ ХИЛИЛИ!

Купичката с видрова настойка падна на пода и се натроши на парченца. Хари забеляза, че стои прав, макар и да не помнеше кога е станал от стола. Крукшанкс се шмугна под един от диваните. Усмивките на Рон и Хърмаяни изчезнаха.

— Нямате и най-малка представа какво е… На вас двамата… никога не ви се е налагало да заставате лице в лице с него, нали? Какво си въобразявате, че е достатъчно да запомниш две-три заклинания и да му ги кажеш, все едно си в час? През цялото време си наясно, че между теб и смъртта не стои нищо освен… освен съобразителността и смелостта ти. Нима смятате, че човек е в състояние да мисли трезво, когато знае, че само след миг могат да го убият, да го изтезават, да го накарат да гледа как погубват приятелите му… в час не са ни учили никога на това, не са ни обяснявали какво е да преживееш такова нещо… а вие сте седнали тук и се държите, сякаш съм някакъв малък умник и затова сега стоя пред вас, а Дигъри е бил смотаняк и е объркал всичко… нищо не разбирате, преспокойно можех аз да загина, ако Волдемор нямаше нужда от мен…