Вечерните новини
- Автор: Хейли Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вечерните новини». Краткое содержание книги:
В неотдавнашно интервю А. Хейли обяви, че последната му книга ще бъде „Реторта“, а после иде изпробва силите си в късия разказ.
— Дали не забравяш едно много съществено нещо? — попита Партридж.
— Ако имаш предвид католическата църква, ще ти напомня, че аз самият съм католик. И имам много приятели католици, образовани, знатни и богати. Но интересно как всички те имат малобройни семейства. И се питам: от секс ли са се лишили? Доколкото познавам мъжете и жените, сигурен съм, че не са. Много от тях говорят откровено и отричат църковната догма по отношение на ограничаване на раждаемостта, която всъщност е измислица на човека. А ако американците поемат инициативата, гласовете против тази догма ще станат все повече и повече.
— Като спомена за откровено говорене — каза Партридж, — би ли се съгласил да повториш пред камерата всичко, което каза дотук?
Серхио разтвори широко ръце.
— Защо не, драги мой Хари? Най-важното може би, което Америка възпита у мен, е страстта към свободното слово. Говоря свободно и по радиото, макар понякога да се чудя колко ли дълго още ще ме търпят. Нито правителството, нито „Сендеро“ одобряват онова, което казвам, а и двете разполагат с оръжия и куршуми. Но и без това никой не е вечен, тъй че ще направя за теб каквото искаш.
Под всичката тази тлъстина, мина през ума на Партридж, тупти храбро и честно сърце.
Още преди да пристигне в Перу, Партридж бе решил, че има само един начин да установи местонахождението на пленниците. А той бе да действа като телевизионен кореспондент при нормални обстоятелства — да се среща с приятели, да завързва нови познанства, да събира новини, да пътува където може и да разпитва, да разпитва с надеждата да се натъкне на късчета от информация, от които да сглоби следата, водеща към укритието. Чак след това щеше да възникне още по-сериозният проблем за тяхното спасяване, но за него щеше да мисли, като му дойде времето. И ако не попаднеше внезапно на някаква щастлива случайност, цялата тази работа щеше да трае дълго, да бъде уморителна и мъчителна.
Следвайки установения път на телевизионния кореспондент, Хари Партридж се отправи след това към ЕНТЕЛ Перу, националната телекомуникационна компания със седалище в центъра на Лима. Тя щеше да бъде и базата му за връзка с Ню Йорк, включително предаванията чрез сателит. А като почнеха да пристигат репортери и от другите американски телевизионни компании, след няколко дни те всички заедно щяха да използват едни и същи съоръжения за работата си.
Фернандес Пабур вече бе установил връзка с Виктор Веласко, вечно заетия и забързан програмен директор на международния отдел на ЕНТЕЛ. Надхвърлил четирийсетте, с посивяваща коса и постоянно угрижено лице, Веласко несъмнено мислеше за другите си проблеми, когато каза на Партридж:
— Трудно намерихме място, но осигурихме кабина за вашия монтажист заедно със съоръженията му и свързахме вътре два телефона. Ще дадем на всички ви и пропуски.
В страни като Перу, отдавна бе установил Партридж, политиците и военните само се перчеха и забогатяваха, а нещата в страната се движеха благодарение на скромни ръководители като Веласко — съвестни, преуморени и зле платени. Още в хотела си Партридж бе пъхнал хиляда долара в един плик, който дискретно подаде на перуанския си колега.
— Скромна благодарност за усърдието ви, сеньор Веласко. Ще ви се обадим, преди да тръгнем.
За миг Веласко се смути и Партридж се усъмни дали няма да откаже. Но като надникна в плика и видя американската валута, Веласко кимна и го сложи в джоба си.
— Благодаря ви. Ако ви трябва още нещо…
— Сигурно — прекъсна го Партридж. — Това е единственото, в което съм убеден отсега.
— Защо се забави толкова, Хари? — попита го Мануел Леон Семинарно, когато Партридж му се обади от хотела малко след пет следобед. — Чакам те още откакто разговаряхме по телефона.
— Имах да свърша няколко неща в Ню Йорк. — Партридж не уточни, че когато се бяха чули преди десет дни със собственика, редактор на „Есцена“, ролята на Перу в отвличането бе все още само вероятност, а не сигурна като сега. Само попита: — И междувременно се чудех дали си свободен днес за вечеря, Мануел.
— О, имам вече ангажимент. Ще вечерям в „Ла Пицериа“ точно в осем часа и мой гост ще бъде някой си Хари Партридж.
В осем и петнайсет, когато отпиваха от чашите си с популярния екзотичен перуански коктейл „Писко“ в „Ла Пицериа“ — нещо средно между бистро и традиционен ресторант, където често можеха да бъдат видени някои от най-добрите танцьори в Лима, — Партридж съобщи на Мануел причината за пристигането си в Перу.
— Чувам, че нещата тук вървят доста зле — добави той.
— Така е — въздъхна Семинарно. — Но нали знаеш, че нашият живот винаги е бил коктейл от най-различни неща. Как го беше казал Джон Милтън?… Не можело да се направи рай от ада, нито ад от рая. А ние, столичаните, умеем да оцеляваме — нещо, което се опитвам да отразя върху кориците на „Есцена“. — И той посегна към чантата си от фина бургундска кожа. — Какво ще кажеш за тези двете: за най-новия ни брой и това произведение на изкуството за следващата седмица? Мисля, че са многозначителни, поставени една до друга.