Драконови сълзи

Изненадата и любопитството на управителя бяха напълно разбираеми.

Ако шансовете да намерят Тик-так и да се справят с него не бяха така нищожни, ако отлитащите секунди не ги приближаваха неумолимо до внезапната смърт, случката пред ресторанта дори би ги развеселила. По дяволите, наистина беше смешно, но това не означаваше, че двамата с Хари имаха време да се смеят. Може би по-късно. Ако оцелееха.

— Какво е това, какво става? — настоя управителят. — Не мога да разбера какви ми ги дрънка вашият занесен лунатик.

Под „занесен лунатик“ имаше предвид Сами.

— Не е наш — възрази Хари.

— Наш е — напомни му Кони, — и по-добре върви да го търсиш, аз ще се оправя тук.

Тя малко се страхуваше, че Хари, притиснат от мисълта за ограниченото време, може да насочи револвера си към управителя и да го заплаши, че зъбите му ще се разлетят във всички посоки, ако не си затвори устата и не се прибере вътре. Колкото и да одобряваше по-настъпателния подход на Хари към някои проблеми, за него си имаше време и място, а тук щеше да е крайно неподходящ.

Хари тръгна да търси Сами.

Кони прегърна управителя през раменете и го поведе по пътеката към входа на ресторанта. Говореше меко, но властно. Обясняваше му, че тя и детектив Лайън имат важна и спешна полицейска задача и най-искрено го убеждаваше, че ще се върне да му изясни всичко, дори това, което в момента му изглежда необяснимо „Веднага щом се преодолее сегашната ситуация“.

Като се вземеше предвид, че обикновено Хари се заемаше да успокоява хората, а тя да ги тревожи, можеше да се каже, че успехът й с управителя на ресторанта бе наистина голям. Нямаше никакво намерение да се връща и да му разказва каквото и да било, пък и не й беше ясно как да обясни разтварянето им във въздуха за околните. Все пак управителят се успокои и Кони успя да го убеди да се прибере вътре заедно със сервитьора, който играеше ролята на негов телохранител.