Забранена зона
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Забранена зона». Краткое содержание книги:
В строго охраняваната зона под Маунт Драгън е скрит тайнственият изследователски комплекс, за които със страхопочитание говори дори посветения елит на компанията „Джиндайн“ — световен лидер в генното инженерство. Ето защо младият учен Гай Карсън счита за чест поканата да работи там рамо до рамо с най-големите светила на съвременната микробиология и генетика. Ръководена от гениалния и далновиден откривател Брент Скоупс, „Джиндайн“ е на път да постигне невиждан пробив, който обещава да донесе неизброими ползи за човечеството… Но когато Карсън осъзнава какво всъщност се върши зад херметично изолираните стени на забранената зона — вече няма връщане назад: и в буквалния, и в преносния смисъл. Попаднал в челюстите на убийствен капан, Карсън трябва не само да отвоюва живота си, но и да спре надигащия се апокалиптичен кошмар с невъобразими последствия…
— Какво има? — прошепна той.
— Ти си глупак — изсъска сянката. — Глупак, глупак, глу…
— Какво?
— Мъж и жена, които умират от жажда, да използват последната си вода, за да си перат кърпата — продължи насмешливо гласът. — При четирийсетградусова жега да палят огън. Глупак, глупак, глупак…
Най усети, че космите на врата му настръхват. Гласът имаше право. Мръсникът, проклетият крадец, отново се беше измъкнал. Най се изправи, изруга и се спусна в кратера, без да се старае повече да крие присъствието си. Тъмната дупка вътре беше празна. Най обиколи мнимия лагер, измамата бе очевидна. Кърпата и фланелката бяха напълно безполезни вещи, от които бегълците можеха лесно да се лишат. Бяха оставени само за да създават впечатление, че в лагера има някой. Нямаше признаци Карсън и Де Вака изобщо да са се отбивали тук, макар че следите показваха, че конете са били вътре поне за кратко. Огънят бе стъкмен набързо от свежи треви и смолисти храсти, което гарантираше обилния пушек. Сега бегълците имаха час и четирийсет минути преднина. А може би по-малко, като се има предвид времето, изгубено за организирането на този противен декор.
Той се върна на ръба на кратера и се опита да определи накъде са тръгнали. Стараеше се да сдържа гнева си, за да не допусне пак някоя грешка. Как бе пропуснал следите им на излизане?
Той обиколи по ръба на кратера и внимателно огледа скалите отпред. Тръгна по следите назад, после се върна при кратера. Повтори го няколко пъти. Отдалечи се на стотина метра около конуса, обиколи го целия.
От кратера навън обаче нямаше никаква следа. Сякаш бяха влезли вътре и бяха изчезнали. Карсън го беше измамил. Но как?
— Кажи ми как? — попита на висок глас той и се обърна към сянката.
Тя се отдръпна настрани и запази презрително мълчание.
Той се върна в мнимия лагер и отново провери по-малката дупка. Нищо. Отстъпи назад и огледа земята. На места по пода имаше навят пясък. В дъното оставаше малък район, който не беше огледал досега. Най застана на колене и лакти и доближи лице на сантиметри от пясъка. Някои от отпечатъците бяха изкривени. Карсън беше направил нещо на конете тук. Тук завършваха и следите.
Не съвсем. На няколко метра нататък той откри частични отпечатъци от копита. От тях много ясно се разбираше защо по скалата няма повече следи.
Кучият син беше свалил подковите на конете.
Карсън прецени, че след няколко километра вече трябва да излязат от лавовото поле. Беше изключително важно да изкарат конете на пясък колкото се може по-скоро.
Въпреки че сега ги водеха, а не ги яздеха, копитата им скоро щяха да се подбият. Ако вървят твърде дълго през лавата без подкови, щяха да започнат да куцат. Освен това имаше опасност от контузии — счупване на копито или нараняване на меката тъкан в средата му.
Карсън знаеше, че голите копита също остават следи сред скалите: частички кератин, преобърнати камъчета, прекършени тревички, неясни отпечатъци в навятия от вятъра пясък. Тези следи обаче бяха изключително трудно забележими. Поне щяха да забавят Най. Да го забавят значително. Въпреки това Карсън не смееше да остава сред лавата повече от още няколко километра. Скоро щеше да се наложи или да върнат подковите на местата им, или да излязат на пясък.
Той отново реши да се насочат на север. Ако искаха да излязат живи от Хорнада, наистина нямаха избор. Все пак, вместо направо на север те тръгнаха малко на североизток, правеха остри завои, движеха се на зигзаг и често се връщаха по следите си, за да объркат и ядосат Най. Освен това се движеха на известно разстояние един от друг, за да оставят две по-бледи следи вместо една по-ясна. Карсън пощипна врата на коня си.
— Това за какво е? — поинтересува се Де Вака.
— Проверявам дали конят има нужда от вода.
— Как познаваш?
— Щипваш кожата и наблюдаваш колко бързо ще се изглади бръчката. Когато конят ожаднее, кожата му губи еластичността си.
— Още един номер, научен от индианските си прадеди, а?
— Да — отвърна раздразнено Карсън. — Може и така да се каже.
— Излиза, че си наследил от този твой чичо повече, отколкото ги се иска да признаеш.
Карсън започна да се нервира:
— Слушай, ако толкова искаш да ме обявиш за индианец, говори каквото си искаш. Аз знам какъв съм.
— Започвам да си мисля, че точно това не знаеш.
— И какво, ще ми провеждаш сеанс за проблема ми с произхода? Ако така разбираш психологията, сега виждам защо си се провалила.
Изражението на Де Вака веднага стана по-сериозно:
— Не съм се провалила, cabron. Свършиха ми парите, забрави ли?
Продължиха мълчаливо.
— Трябва да се гордееш, че в жилите ти тече индианска кръв — заговори след известно време тя. — Както аз.