Тайко
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайко». Краткое содержание книги:
Без все още да разбират какво става, самураите и военачалниците около Йошимото го обградиха на минутата като защитна стена.
— Какво има? — завикаха те.
Ала силите на Ода вече бяха залели като прилив лагера и сега тичаха досами външната страна на завесата.
— Врагът!
— Ода!
Копията се сблъскаха и над обърканите викове на биещите си захвърчаха живи въглени. Все още застанал под огромното камфорово дърво, Йошимото сякаш загуби дар-слово. Хапеше устна с черните си зъби и явно не можеше да повярва на това, което ставаше точно пред очите му. Военачалниците стояха с мрачни лица наоколо и подвикваха насам и натам.
— Това метеж ли е?
— Метежници ли са тези мъже?
Нямаше друг отговор, освен крясъци и въпреки уплашените викове, които идваха от целия лагер, те не бяха способни да повярват, че ги напада не друг, а врагът. Не можеха обаче дълго да не вярват на ушите си. Бойците на Ода изникнаха точно пред тях и техните груби бойни викове на странно оварско наречие пронизаха ушите на Йошимотовите служители. Двама-трима от враговете се спуснаха към тях.
— Хей! Господарю на Суруга!
Щом видяха как мъжете на рода Ода идат с демонски крясъци, скачат и се плъзгат през калта, размахват копия и алебарди, най-сетне втрещени осъзнаха същинското си положение.
— Ода!
— Внезапно нападение!
Объркването бе по-ужасно, отколкото ако ги бяха нападнали нощем. Бяха подценявали Нобунага. Време бе за обяд. Това, както и силната буря, позволи на врага да проникне в лагера напълно незабелязан. Но всъщност тяхната собствена предна стража съвсем бе разхлабила реда в стана на Йошимото.
Двамата военачалници, на които бе поверена охраната, бяха разположени със своите войници на по-малко от десет минути път от хълма, но изведнъж, без предупреждение от техните съгледвачи, врагът се втурваше безпрепятствено пред самите очи на Йошимото и пълководците му.
Нобунага от самото начало избягваше лагерите на челните отряди. Щом прекосиха Тайшигадаке и тръгнаха право към Денгакухадзама, той сам размаха копието си и влезе в бой с войниците на Йошимото. Пронизаните от господаря войници най-вероятно нямаха и представа кой е бил техен противник. Като рани тежко двама-трима мъже, докато минаваше напред, Нобунага препусна към заградената със завеси шатра.
— Камфоровото дърво! — се провикна той, когато един от неговите хора претича покрай него. — Не оставяйте господаря на Суруга да избяга! Сигурно е в шатрата под големия камфор!
Само с един поглед върху разположението на лагера, Нобунага на мига се бе досетил къде ще да е Йошимото.
— Господарю!
В объркването на битката Нобунага почти прегази един от своите войници, който бе коленичил пред него до окървавеното си копие.
— Кой си?
— Маеда Инучийо, господарю.
— Инучийо? Е, ставай! Бий се!
Дъждът валеше по калните пътеки, а вятърът метеше земята. От камфоровото дърво и боровете около него се отчупваха клони и с трясък падаха долу. Водата от горе хапеше в шлема на Йошимото.
— Тук, господарю! Насам!
Четири-пет от служителите образуваха около него защитен обръч и бързешком го поведоха от една шатра към друга, опитвайки се да избегнат най-страшното.
— Тук ли е господарят на Суруга?
В мига, в който Йошимото си тръгна, боец на Ода размаха копието си срещу един от военачалниците, които бяха останали на мястото.
— Ела, ще се бия с теб! — извика пълководецът и отби копието на войника със своето.
Задъхан, нападателят се представи по име:
— Аз съм Маеда Инучийо, служител на господаря Нобунага!
В отговор военачалникът даде своето собствено име и ранг. Спусна се напред, но Инучийо отстъпи встрани и копието се заби в празното.
Инучийо започна както подобава, но не му стигна време да изтегли дългото си копие и сега просто здраво удари мъжа по главата с дръжката. Желязото на шлема прозвъня като гонг и раненият пропълзя на четири крака под дъжда. Точно тогава още двама души обявиха с вик имената си. Докато Инучийо се нагласяше за бой, някой падна върху гърба му. Младежът се закачи и препъна в един войнишки труп.
— Киношита Токичиро!
Приятелят му се представяше някъде по име. Инучийо се усмихна. Вятърът и дъждът го шибаха по страните. Калта го заслепяваше. Накъдето и да погледнеше, виждаше кръв. В мига, в който се подхлъзна и падна, забеляза, че в непосредствена близост няма нито врагове, нито свои. Убитите се трупаха един връз друг и дъждът леко плющеше по гърбовете им. Докато с ритници се проправяше път през кървавата река, сламените му сандали се обагриха в червено. Къде е господарят с почернените зъби? Искаше главата на Йошимото.