Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Мина през каменната стена и отново се озова в забравения коридор на Стария дворец. „Събудена? О, Бездна… нищо чудно, че Цедансът се вихри в хаос. Вълци? Възможно ли е…“
„Това е хаос! Безсмислено е! — Пернатата вещица се взираше в олющените плочки, разпръснати на каменния под пред нея. — Брадва, свързана и със Спасителя, и с Предателя на Празната крепост. Ашици и Бялата врана кръжат над Ледения трон като листа във въртоп. Стареят от Зверската крепост стои при Портала на Крепостта Азат. Портата на Дракона и Кръволока се сливат над Стражата на Празната крепост — не, всичко това е лудост.“
Драконовата крепост беше буквално мъртва. Всеки го знаеше, всеки Гадател на плочи, всеки Сънуващ Вековете. Но тук тя съперничеше за господство с Празната крепост — а Ледът? Извън времето, непроменлив, този Трон бе мъртъв за хилядолетия. „Бялата врана — да, чух го. Някакъв разбойник из планините Блуроуз претендира сега за тази титла. Преследван от Ханан Мосаг — подсказва ми, че има сила в дръзката претенция на този разбойник. Трябва да говоря отново с краля-маг, тоя кучи син.“
Отри потта от челото си. Удинаас бе твърдял, че вижда бяла врана, преди столетия сякаш беше, там, на брега край селото. Бяла врана в сумрака. И тя бе призовала Вайвал, страстната й жажда за сила беше надвила всякаква предпазливост. Удинаас — колко много й беше отнел той. Мечтаеше един ден най-сетне да бъде пленен, жив, безпомощен и окован.
„Тоя глупак си мислеше, че ме обича — можех да използвам това. Трябваше. Моите вериги да щракнат на глезените и китките му, да го повлекат надолу. Заедно двамата щяхме да унищожим Рулад много преди да се добере до властта. — Вгледа се в плочките, онези, които бяха паднали с лице нагоре — другите не влизаха в играта, така бяха решили съдбите. — Но Блудния не се вижда никъде — как е възможно това? — Посегна към една от плочките с лице надолу и я вдигна, огледа скритата й страна. Оформителя. Виж, дори тук Блудния не показва ръката си. — Присви очи към плочката. — Огнена зора, тези податки са нови… Менандори. А аз си мислех за Удинаас — да, сега разбирам. Чакаше ме да те вдигна от това поле. Ти си тайната връзка към всичко това.“
Спомни си ужасното видение от съня си, онази ужасна вещица, която взима Удинаас и… „Може би веригите на него вече са нейните. Не помислих за това. Вярно, той беше изнасилен, но мъжете понякога намират удоволствие да бъдат такава жертва. А ако тя сега го защитава? Безсмъртна… съперница. Вайвалът го избра, нали? Това трябва да означава нещо — тя затова го взе, нали? Това трябва да е.“
С рязък жест събра плочките, прибра ги в дървената кутия, после уви кутията с ивици кожа, преди да я бутне под нара си. Извади от ниша в стената подвързан с кожа том, отвори зацапаната, покрита с плесен корица. Разтрепераните й пръсти зашариха през десетки чупливи страници, докато стигне мястото, където бе прекъснала преди наизустяването на изредените имена — имена, изпълващи цял том.
Компендиум на боговете.
Лъхна я хладен въздух. Пернатата вещица вдигна очи, огледа се. Нищо. Никого нямаше на входа, никакви сенки не дебнеха в ъглите — фенери горяха от всички страни. Някаква жилка имаше в този нечакан лъх, нещо като восък…
Затвори книгата и я сложи на мястото й, после с разтуптяно сърце притича до каменната плоча в центъра на стаята, където преди бе изчертала с желязно стило сложна шарка. Плен.
— Крепостите са пред мен — прошепна, затворила очи. — Виждам Търсача на Зверовете, стъпки газят по дирята на онзи, който се крие, който мисли да избяга. Но бягството е невъзможно. Жертвата кръжи и кръжи, но все по-близо е до клопката. Дърпа се, тегли — съществото пищи, но никаква помощ не е възможна — никаква освен моята милост, — а това никога не е даром! — Отвори очи и видя мъгливо петно сред изписаната шарка. — Хванах те! Призрак, шпионин — покажи се!
Отвърна й тих смях.
Мъглата се завихри, после улегна, пипала заиграха колебливо извън всечените в камъка граници. Пернатата вещица ахна.
— Надсмиваш ми се със силата си — и все пак си страхливец, не смееш да се покажеш.
— Скъпо момиче, тази игра жива ще те изяде. — Думите бяха най-смътен шепот, докосване на дъх по двете уши. Тя се сепна, озърна се сърдито, усети присъствие нечие зад себе си, обърна се рязко… никой.
— Кой си? — запита властно.
— Внимавай със събирането на имена. Това е… преждевременно…
— Назови се, призрак! Заповядвам ти.
— О, принудата, вечното оръжие на незаслужаващите. Я вместо това да се спазарим на вяра. Онзи пръст, който държиш на шията си, Гадателко — какво възнамеряваш да правиш с него?
Тя стисна амулета си.