Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
— Обвинили са местните — казва Виола.
— Диваците — казвам и срамът ме удря със страшна сила.
— Обвиниха диваците — повтаря Бен. — А учението някак си се превърна в движение, а движението се превърна във война — той поклаща глава. — Местните нямаха никакъв шанс. Ние имахме пушки, а те — не, и това беше то, краят на диваците.
— Не на всички — обаждам се аз.
— Не — казва Бен, — не на всички диваци. Но те се научиха никога да не се приближават до хората, о, да, определено се научиха.
Над хълма минава повей. Когато спира, чувствам, че ние тримата сме единствените живи хора в Новия свят. Ние и духовете от гробовете.
— Но войната не е краят на историята — тихо казва Виола.
— Не — казва Бен. — Историята не е разказана дори наполовина.
Знам, че не е разказана. И знам какво ще чуя след малко.
Размислям. Не искам да знам края на историята.
Поглеждам в очите на Бен, поглеждам в Шума му.
— Войната не свърши с победата над диваците — казва той. — Не и в Прентистаун.
Бен облизва устни, чувствам колебанието в Шума му, чувствам глад и скръб, виждам, че той вече си представя предстоящата ни раздяла.
— Войната е чудовище — казва, сякаш на себе си. — Войната е злото. Започва и поглъща и расте, и расте, и расте — после обръща поглед към мен. — Във войната иначе нормални мъже също се превръщат в чудовища.
— Не са можели да понасят мълчанието — казва Виола все така тихо. — Не са можели да понасят мисълта, че жените знаят всичко за тях, а те не знаят нищо за жените.
— Някои мъже мислеха така — казва Бен. — Не всички. Не и аз, не и Килиън. В Прентистаун имаше добри мъже.
— Но достатъчно много мъже са си го мислели — казвам.
— Да — кимва Бен.
Настъпва нова пауза и истината отново започва да изплува.
Най-после. И завинаги.
Виола поклаща глава.
— Да не би да твърдиш, че… — започва тя. — Наистина ли ни казваш, че…
И ето го.
Ето го онова нещо, което лежи в центъра на всичко.
Онова нещо, което расте в главата ми още от деня, в който избягахме от блатото, нещото, което виждах в проблясъци от Шума на много мъже по пътя, най-ясно в Шума на Матю Лайл, но се бях досещал за него и по реакциите на всеки, чул името „Прентистаун“.
Ето я.
Истината.
Не я искам.
Но я изричам въпреки това.
— След като са избили всички диваци — казвам, — мъжете на Прентистаун са избили жените на Прентистаун.
Виола ахва, макар че и тя трябва да се беше досетила по-рано.
— Не всички мъже участваха — казва Бен. — Но мнозина го сториха. Оставиха се да бъдат пометени от думите на Кмета Прентис и от проповедите на Аарон, който твърдеше, че всичко скрито е зло. Избиха всички жени и всички мъже, които се опитаха да защитят жените.
— Мама — казвам.
Бен само кимва утвърдително.
Прилошава ми.
Мама е умряла, убита от мъже, които е срещала всеки ден.
Налага се да седна на един надгробен камък.
Трябва да мисля за нещо друго, просто трябва да мисля за нещо друго. Трябва да сложа още нещо в Шума си, за да оцелея.
— Коя е била Джесика? — питам, като се сещам за Шума на Матю Лайл във Фарбранч, спомням си агресията в него.
Шума му, който сега придобива смисъл, въпреки абсурда на всичко случило се.
— Някои хора усетиха какво се задава — отвръща Бен. — Джесика Елизабет беше наш Кмет и тя първа разбра накъде отиват нещата.
Джесика Елизабет, мисля аз. Ню Елизабет.
— Тя организира бягството на някои момичета и по-млади момчета отвъд блатото — продължава Бен, — но преди тя самата да успее да избяга с другите жени и с мъжете, които още бяха с ума си, хората на Кмета удариха.
— И това бил краят — казвам, макар че се чувствам онемял. — Ню Елизабет се превърнал в Прентистаун.
— Твоята майка дори не допускаше, че подобно нещо може да се случи — Бен се усмихва тъжно на спомена си. — Толкова беше изпълнена с обич, с надежда и с доброта към другите — усмивката му изчезва. — Тогава дойде моментът, в който вече беше късно за бягство, а ти беше твърде малък, за да те изпратим някакси отвъд блатото, така че тя те даде на нас, поръча ни да те пазим на всяка цена.
Вдигам очи.
— Как така сте решили, че най-безопасното за мен е да остана в Прентистаун?
Бен ме поглежда, тъгата се лее от него, Шумът му е натежал от тъга, цяло чудо е, че може да се държи на краката си.