Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)

Глава VIII

Линията „Джон Голт“

Работникът се усмихна, докато гледаше Еди Уилърс от другата страна на масата.

— Чувствам се като беглец — каза Еди Уилърс. — Предполагам знаеш защо не съм идвал тук от месеци? — той посочи подземното кафене. — Предполага се, че сега съм вицепрезидент. Оперативен вицепрезидент. За Бога, не го приемай на сериозно. Удържах колкото можах, а после трябваше да избягам, дори и само за една вечер… Първият път, когато слязох тук за вечеря, след така нареченото ми повишение, всички ме зяпаха толкова много, че не посмях да се върна. Е, нека зяпат. Не, ти не. Радвам се, че за теб няма значение… Не, не съм я виждал от две седмици. Но говоря с нея по телефона всеки ден, понякога и два пъти на ден… Да, знам как се чувства: харесва й. Какво чуваме по телефона — звукови трептения, нали? Е, гласът й звучи така, сякаш се превръща в светлинни трептения, ако разбираш какво имам пред вид. Харесва й да води тази ужасна битка сама и да побеждава… О, да, побеждава! Знаеш ли защо не си чел нищо за линията „Джон Голт“ по вестниците от известно време насам? Защото се развива толкова добре… Само дето… релсите от риърдънов метал ще бъдат най-невероятният коловоз, строен някога, но каква ще е ползата, ако нямаме никакви двигатели, достатъчно мощни, за да се възползват от него? Виж закърпените локомотиви на въглища, които ни останаха — едва успяват да се влачат достатъчно бързо и по старите трамвайни релси… И все пак има надежда. „Юнайтед локомотив уъркс“ банкрутира. Това беше най-добрият ни пробив през последните няколко седмици, защото заводът им беше купен от Дуайт Сандърс. Той е блестящ млад инженер, който има единствената добра фабрика за самолети в страната. Трябваше да продаде фабриката на брат си, за да може да поеме „Юнайтед локомотив“. Това е заради Закона за изравняване на възможностите. Разбира се, това е просто договорка помежду им, но можеш ли да го обвиняваш? Както и да е, сега вече от „Юнайтед локомотив уъркс“ ще започнат да произвеждат дизели. Дуайт Сандърс ще започне работа… Да, тя разчита на него. Защо питаш? Да, жизненоважен е за нас. Тъкмо подписахме договор с него, за първите десет дизелови локомотива, които ще произведе. Когато й се обадих, че договорът е подписан, тя се засмя и каза: „Виждаш ли? Има ли причина да се страхуваме?“ Каза го, защото знае — никога не съм й го казвал, но все пак знае — че ме е страх… Да, така е… Не знам… Нямаше да ме е страх, ако знаех от какво, можех да направя нещо за това. Но тук… Кажи ми, нали не ме презираш наистина, задето съм оперативен вицепрезидент? Не виждаш ли, че е извратено? Каква почест? Не знам какво съм всъщност: клоун, призрак, дубльор или долнопробен актьор. Когато седя в кабинета й, на стола й, на бюрото й, се чувствам още по-зле: чувствам се като убиец… Естествено, знам, че трябва да бъда неин дубльор, и че това е чест, но… се чувствам така, сякаш по някакъв ужасен начин, който не мога да схвана съвсем, аз дублирам Джим Тагарт. Защо й трябва да има дубльор? Защо да се крие? Защо я изхвърлиха от сградата? Знаеш ли, че трябваше да се премести в една нищожна дупка в задния двор, точно срещу товарния вход? Трябва да го видиш някой ден — това е офисът на „Джон Голт Инкорпорейтид“. И все пак всички знаят, че тя още управлява „Тагарт Трансконтинентал“. Защо трябва да крие великолепната работа, която върши? Защо не й вярват? Защо крадат достижението й, а аз съм прекупвачът на крадената стока? Защо правят всичко, което могат, за да не успее, при условие че тъкмо тя е всичко, което стои между тях и разрухата? Защо я измъчват като благодарност, че е спасила живота им? Какво ти става? Защо ме гледаш така? Да, предполагам, че разбираш… Във всичко това има нещо, което не мога да определя, и това нещо е лошо. Ето защо ме е страх… Не мисля, че човек може да продължи да живее с него… Знаеш ли, странно е, но мисля, че и те го знаят — Джим и неговата банда, а и всички други в сградата. Има нещо виновно и подло в цялото това място. Виновно и подло, и мъртво. „Тагарт Трансконтинентал“ сега е като човек, който е изгубил душата си… който е предал душата си… Не, не й пука. Последния път, когато беше в Ню Йорк, дойде неочаквано — аз бях в кабинета си, в нейния кабинет — и изведнъж вратата се отвори и тя влезе с думите: „Господин Уилърс, търся си работа като оператор на гара, ще ми дадете ли шанс?“ Исках да пратя всички по дяволите, но трябваше да се засмея, беше ми толкова приятно, че я виждам и че тя се смее толкова щастливо. Беше дошла направо от летището — носеше спортни панталони и пилотско яке — изглеждаше чудесно, беше почерняла от вятъра, изглеждаше като с тен, сякаш се връщаше от почивка. Накара ме да остана на мястото си, в нейния стол, а тя седна на бюрото и заговори за новия мост по линията „Джон Голт“… Не, не, никога не съм я питал защо е избрала това име… Не знам какво значи то за нея. Някакво предизвикателство, предполагам… Не знам към кого… О, няма значение, така или иначе не значи нищо, няма никакъв Джон Голт, но ми се щеше да не беше го използвала. Не ми харесва, а на теб? Харесва ти? Не звучиш много доволен, като го казваш.