Убийствена жега
- Автор: Касл Ричард
- Серия: Nikki Heat #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Pro book“
- ISBN: 978-954-2928-43-0
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствена жега». Краткое содержание книги:
Разследването обаче се усложнява, когато Ники отново се натъква на известния журналист Джеймисън Руук. Предвид скорошната им раздяла, тя предпочита да избегне болезнените емоции, но привлекателният остроумен писател също е забъркан в случая и това я принуждава все пак да се съюзи с него. Неразрешеният романтичен конфликт и сексуалното напрежение между тях пораждат искри, докато Хийт и Руук се впускат в търсене на убиеца сред знаменитости и гангстери, певици и проститутки, професионални спортисти и опозорени политици, а този нов експлозивен случай ги отвежда в един блестящ свят, изтъкан от тайни, фалшиви фасади и скандали.
Онова, което накарало Дерек да говори с Касиди Таун, била вината. Той не бил ангел — взел парите й така, както и тези на Риптън, но възможността да сподели с нея подробностите за случилото се, а то било убийството на Рийд Уейкфийлд, се превърнала в търсене на опрощение. Казал й, че се страхува от тексасеца, който го уверил, че ще го убие, но повече се боял от живот, прекаран под тежестта на мълчаливото му съучастничество. Разказал й и колко болезнено трудно му било да не каже истината пред Солей Грей, която започнала да му се обажда редовно и да плаче заради отговорността, която смятала, че носи за смъртта на бившия си годеник. Дерек я гледал как затъва все по-дълбоко в бездната и казал на Касиди, че когато й каже всичко, нужно за книгата, може би ще се свърже със Солей, за да й каже истината. Таун го умолявала да изчака и той казал, че ще го направи, но че няма да чака вечно. Болката на Солей само влошавала угризенията му.
На това място Руук попита Ники:
— Мислиш ли, че заради това Дерек е звънял на Солей онази вечер в закусвалнята?
— И на мен това ми хрумна — каза тя. — Било е в нощта, когато е убита Касиди Таун. Обзалагам се, че Дерек си е дал сметка, че Ранс Улф го търси и се е опитал да каже на Солей, преди да стане твърде късно.
— Вероятно вече е било твърде късно — отбеляза Очоа.
— Много тъжно — каза Ники. — Солей не само че така и не е научила истината от Дерек Сноу, но последната глава на откраднатия ръкопис е липсвала и всичко, което е прочела, е осъждало поведението й, подхранвайки вината й.
Руук кимна.
— Трагичното е, че умря, без да знае, че не е виновна за смъртта на Рийд.
Очоа погледна към партньора си.
— Какво си се умислил?
— Защо да съм се умислил? — попита Роули.
— Стига, ясен си ми, същият си като жена ми.
— Защото и двамата не спим с теб ли?
— Много смешно. Искам да кажа, че те познавам. Какво има?
— Ами, относно Солей Грей — каза Роули, — ако Джес Риптън е стоял зад всички убийства, било заради Тоби, било заради себе си, тя какво общо има? Искам да кажа като изключим това, че я е гонела параноя и се е чувствала виновна за онази нощ.
Хийт отговори:
— Предвид всичко, което знаем сега, не смятам, че е била забъркана с Риптън, Улф или Тоби. Не и като съучастник в някое от убийствата.
— Но въпреки това нападна Пъркинс, за да вземе ръкописа — каза Роули. — Да не твърдиш, че това е било съвпадение?
— Не, просто е станало едновременно. Има разлика.
Руук отново отпи от бирата си.
— А какво я е накарало внезапно да реши да го нападне?
— Имам идея — каза Ники, стана от барстола и се протегна. — Утре ще ви кажа дали съм права. Първо трябва да говоря с някого сутринта.
Когато на следващата сутрин Ники Хийт тръгна от управлението на запад по 82–а улица, нещо й се стори различно. В далечината се чуваше тихо монотонно бръмчене, което не беше чувала от седмица. Докато наближаваше „Амстердам“, забеляза малко облаче дизелов дим и ръмженето за миг се превърна в рев, който спря със скърцане и съсък, когато боклукчийската кола удари спирачките. Двама служители скочиха на улицата и нападнаха стената от боклук, останала след стачката. Две коли спряха зад камиона, който временно запушваше улицата, докато мъжете мятаха в него черни и зелени найлонови чували. Когато мина край тях, Хийт чу как шофьорът крещи през затворения прозорец:
— Хайде деее!
Ники се усмихна. Стачката на боклукчиите беше приключила и нюйоркчани вече можеха да се ядосват за нещо друго.
Беше 8:05, „Кафе Лало“ току-що беше отворило и единственият клиент, Петър, я чакаше, седнал под един от големите плакати с европейско изкуство, закачени на тухлената стена в дъното.
— Радвам се, че можахме да се видим — каза той и я прегърна.
— Да, и аз.
Тя седна срещу него до бялата мраморна масичка.
— Харесва ли ти мястото? — попита той. — Не исках да е до прозореца, стачката свърши и дизеловите пари се върнаха. Ужас.
— Да, миризмата от боклука определено е за предпочитане.
— Предавам се, Ники. Все забравям, че си оптимист. Чашата винаги е наполовина пълна.
— Да, поне през половината време.
Щом дойде келнерката, Ники каза, че иска само лате, без нищо за ядене. Петър затвори менюто и поръча същото.
— Не си ли гладна?
— Скоро трябва да се връщам на работа.