Голямата игра

— Много жалко — въздъхна съвсем непринудено тя. — И тъй, чакам господин Къриган след два часа… Не, по-добре след два и половина.

— Времето е скъпо — отбелязах. — След случилото се с вашия уважаем съпруг може в скоро време, при това в близките часове, да стане нещо непредсказуемо…

— По-рано просто няма да бъда готова — каза Фирюза. — Знаете ли адреса?

— Има си хас — отвърнах и затворих след нея телефона.

Витя стоеше пред мен с навъсени вежди.

— Имаш време — казах. — Помисли как да се облечеш. Дръж се скромно. Не забравяй, че мъжът й е в реанимацията. И изобщо не се поддавай на прелестите й.

Витя изслуша кротко нравоученията ми.

— Не знам защо ми се струва — каза той, — че ще срещна там моите стари познати, на които вече няколко пъти минавам пътя.

— Напълно е възможно. Те са отмъстителни и злопаметни. Чакат да се появиш там, където може да се разбере нещо за архивите. Да ги вземат дяволите и архиви.

— Когато се готвехме за насам, не стана дума за никакви архиви — поде Солонин.

Витя започна да се приготвя. Не знаеше какво го очаква — романтична среща или пореден сблъсък с бандата на Кадуев.

— Както разбирам, не си й върнал касетата? — попита той.

— Правилно си разбрал — кимнах. — Тя веднага забрави за касетата, щом се убеди, че си има работа с порядъчен човек.

— А дали да не пуснем още веднъж записа?

— Това пък защо? — смаях се аз.

Той ме погледна с усмивка, но не обясни нищо.

Усмивката на Солонин е чудесна. Детска, открита и дори леко смутена. Тя обезоръжава много хора, в това число и мен. Но този път не постигна нищо. Не ми хареса, че преди такава отговорна среща седна да гледа касетата.

— Стоп! — извика изведнъж и обърна главата си към мен. — Още веднъж този момент.

Накиснах съответното копче на дистанционното. Забавно е да се гледат сексуални сцени при бърз ход назад. Но Витя никак не реагира на подхилкването ми. Целият наведен напред, не откъсваше поглед от екрана.

— Ето оттук — каза той.

Натиснах „плей“.

— Виждаш ли? — Витя дори се понадигна. — Виждаш ли къде гледа тя? Превърти го още веднъж.

Превъртях послушно.

— Сега гледай — каза той.

Погледнах… Нещо блесна, после изчезна, после пак блесна от камарата с дрехи, разхвърляни в живописен безпорядък на креслото. Оптика! От чантата й се показваше обективът на фото или видеокамера…

Натиснах стопа. Но не когато трябваше. Блясването изчезна, понеже в дадената фаза телата им закриваха поставената на пода лампа, чиято светлина падаше върху обектива. Започнах да натискам на всеки кадър. Кадър след кадър, кадър след кадър… И ето че пак блесна.

Витя се залепи за екрана.

— Трябва ми компютърът! — извика той. — Веднага. Къде си дянах лаптопа?