Ритуалът [bg]

Венци Русев седеше със скръстени крака на евтин пластмасов стол в закътано кафене на една пряка от болницата и очакваше настъпващият здрач да се сгъсти. Някакви младежи със следи от пясък по голите рамене, наметнали все още влажни хавлии, се закачаха и вдигаха врява на съседната маса. Това не му пречеше. Напротив, тяхното натрапчиво поведение обираше всякакво внимание и неговото присъствие оставаше незабелязано.

Нямаше да е трудно да се добере до Петър и Боряна. Вече познаваше коридорите достатъчно добре. Знаеше коя е стаята. Лесно щеше да разкара униформения пред вратата с едно обаждане до управлението. Винаги можеше да го накара да слезе до приемната под някакъв предлог. Докторът щеше да отнеме повече време, а това можеше да се превърне в проблем. Налагаше се да го отложи, докато довърши другите двама, и това никак не му харесваше.

Не се съмняваше, че онзи го разпозна. Цяло чудо бе, че Петков не се усети. Нямаше представа защо не го издаде на мига, но му стана ясно, че няма да проговори. Често му се случваше да вижда страх в очите на хората, с които се занимава, но такава паника рядко забелязваше. Противно на изкуствените реакции, които показваха по филмите, страхът беше мощен възпиращ фактор. Поне докато нещо по-силно не предизвикаше друга защитна реакция. Докато докторът си мислеше, че е в безопасност, нищо нямаше да каже. Разбира се, не можеше да разчита на това. Трябваше да го отстрани — той беше единственият, който можеше да го свърже със смъртта на Кирето.

Улови се, че с лекота обмисля убийството на напълно непознат човек, и нещо в корема му се сви. Вдигна изпотената чаша пред себе си и отпи малка глътка. Мехурчетата на безалкохолното се плъзнаха по езика му, нахлуха в носната кухина и накараха очите му да се насълзят. Прокашля се леко и отново отпи.

Нямаше избор. Грешка или не, трябваше да доведе нещата докрай. Ценеше собствения си живот и свобода повече от тези на другите.

Небрежно се наведе напред, уж за да завърже обувката си, и ръката му незабелязано се плъзна към съседната маса. Сграбчи малък мобилен телефон, подаващ се от една от плажните чанти на хлапетата, и го пъхна в чорапа си. След минута се наведе отново, влезе в менюто на телефона и изключи звука. Не искаше да се провали заради нечие позвъняване.