Смъртни врагове [bg]

— Няма да заспивам! Никога, никога! — избухна в плач детето и зарови глава в скута й.

— Ей, ей! — каза тя. — Какво има?

Малкото момче очевидно не се глезеше и цялото трепереше от страх. Нещо го беше разтърсило ужасно.

— Кристофър — опитваше се напразно да го успокои тя, — миличък, какво не е наред?

Каролайн се опита да го обърне към себе си, за да може да го погледне в лицето, но той упорито не вдигаше глава.

— Заради пирата е — каза Мади. Каролайн погледна дъщеря си, която стоеше притеснено в другия край на всекидневната. — Той каза, че щял да ни отвлече, когато заспим.

— Какво?! — изуми се Каролайн. — Мислех, че съм ви казала, да не гледате такива рисувани филми.

— Не беше филм, мамо — каза Мади и скръсти ръце, като се опитваше да изглежда смела. В крайна сметка тя беше голямата сестра и татко й беше поръчал да наглежда къщата, докато го няма. — Беше си истински пират.

Каролайн стана от дивана.

— Кристофър, чуй ме миличък — каза тя. Тонът на гласа й бързо се бе променил и сега бе истински загрижен. — Какво е станало днес? Уплаши ли те някой?

Малкото момче поклати глава и изхълца, без да я погледне.

— Казах ти, това беше пират — настоя Мади.

— Какъв пират? — попита Каролайн. Детското въображение често превръщаше фантазиите в реални емоции. — Вече не съществуват пирати.

— Мъжът в джипа. Той спря пред нашата къща и ни попита дали се казваме Уокър.

— Кога? — попита Каролайн. Слабо осветената стая внезапно започна да й се струва несигурна и плашеща. — Кажи ми какво се случи.

— Играехме си отвън и до нас спря един голям джип. — Гласът на Мади започна да се прекършва, издавайки страха на детето зад фасадата на решимост.

— Ела тук, миличко — каза Каролайн, разтваряйки ръце. Кристофър все така се държеше здраво за нея. — Искам да ми кажете точно какво се случи днес.

Мади седна в скута на майка си.

— Той имаше пиратска превръзка на едното око и беше бял като сняг — рече Кристофър. — Каза, че щял да се върне обратно, когато заспим, и щял да ни отвлече в бърлогата си.

Мади започна да плаче тихо, като се опитваше да скрие сълзите си.

— Добре — успокои ги Каролайн. — Никой няма да ви води никъде.

Тя потърка бузките им с носа си, опитвайки се да превърне цялото това преживяване в игра.

— Басирам се, че сега ни чака отвън — заспори Кристофър. Те живееха в доста оживен квартал, но задният двор на къщата гледаше към горист район и това често предизвикваше фантазията на децата преди лягане. — Само ни чака да заспим.

— Не и когато ви защищавам аз — каза Каролайн, преправяйки гласа си като някакъв супергерой от телевизионните сериали. — Сега ще ви докажа.

Първият й импулс беше да се обади на Мейсън, ООЗ имаше денонощен телефон при случай на нужда — ако децата казваха истината, това можеше да представлява истинска заплаха.