Неудържимата армия [bg]

— Сержант, освободете ме от тези диваци — заповяда Емери. — Ипо ме извика тук под предлог, че в кладенеца има труп, заплаши ме и аз се защитих.

— Като се опита да ме изтика вътре — обади се Ипо.

— Нямах оръжие — каза Емери. — Щях да вдигна тревога после и да те измъкна оттам. Въпреки че сатани като теб трябва да пукат точно по този начин. За да се върнат в дълбините на земята.

Блерио гледаше ту Емери, ту Адамсберг, все така неспособен да избере към кой лагер да се присъедини.

— Сержант — каза Адамсберг, като вдигна глава, — вие не слагате захар в кафето си. Така че резервите ви от захар бяха за капитана, а не за вас, нали?

— Винаги нося захар със себе си — сухо каза Блерио.

— За да му давате, когато получи пристъп? Когато земята се изплъзва под краката му, когато започне да се поти и да трепери?

— Нямам право да говоря за това.

— Защо вие разнасяте насам-натам резервите му? Защото му деформират джобовете? Защото го е срам?

— И за двете, господин комисар. Нямам право да говоря за това.

— Бучките захар трябва да са опаковани, нали така?

— За по-хигиенично, господин комисар. Могат да останат седмици в джобовете ми, без да му потрябват.

— Опаковките на бучките захар, Блерио, са същите като тези, които намерих на пътя за Боневал пред пъна. Точно там Емери е получил пристъп. Там е седнал и е изял шест бучки, там е хвърлил обвивките, там ги е намерила Лео. След убийството на Ербие. Защото десет дни преди това не са били там. Лео знае всичко. Лео е свързала подробностите, разпознала е крилата на пеперудата, Лео знае, че Емери понякога гълта по няколко бучки захар една след друга, за да се оправи. Какво е правел Емери на пътя за Боневал? Този въпрос му е задала. И той е отишъл да й отговори, тоест да я ликвидира.