Да целунеш ангел

Алекс излезе, посрещнат от ръмженето на тигъра. Постоя малко, опитвайки се да поеме дълбоко въздух. Разноцветните лампи светеха, флаговете плющяха, но той не можеше да види нищо друго, освен отвратителната червена ивица, изписана върху нежната й кожа. Сълзи пареха в очите му, дробовете му пламтяха. Как можа да го направи?

Пое напосоки из тревата към клетката на тигъра. Представлението още продължаваше, задният двор бе пуст, ако не се броят неколцина клоуни, които се отдръпнаха надалеч.

През цялата вечер имаше проблеми с точната преценка на мига. Защо не прекрати веднага номера? Трябваше да даде сигнал на Дигър да пусне Миша и да приключи всичко. Но бе твърде обзет от ярост. Гордостта му бе причината да поиска да направи още един трик, за да спаси изявата си. Още един трик, сякаш той щеше да възстанови всичко.

Премигна с усилие. Кожата й бе тъй бледа и крехка. Подутината преминаваше през гърдата и онзи неин мил корем, в който бе детето й. Тяхното дете. Детето, от което, както й бе казал, искаше да се избавят. Като че ли Дейзи можеше изобщо да направи нещо подобно.

Като че ли той би допуснал тя да го направи.

Грозните, пълни с омраза думи, които й наговори, още кънтяха в ушите му. Думи, които тя нямаше никога да забрави или да прости. Дори и Дейзи нямаше чак толкова голямо сърце, за да му прости за онова, което бе изрекъл.

Стигна до клетката и Синджун го изгледа с немигащите си очи, които сякаш надникваха в най-дълбоките кътчета на душата му. Какво виждаше тигърът? Прекрачи въжения парапет и хвана пръчките на решетката. Студената празнота в душата му бе изчезнала — сега вече го знаеше — но какво я бе заместило?

Погледът му срещна погледа на тигъра и косата на тила му настръхна. В един миг всичко бе само покой, а в следващия чу глас — собствения си глас — да му съобщава онова, което тигърът бе видял.

Любов.

Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Любов. Ето какво бе чувството, което не бе разбрал — чувството, което начена с това, че усещаше как се топи вътрешно. Учеше се как да обича. Дейзи го бе забелязала. Знаеше какво става с него, но той го бе отрекъл.

Обичаше я. Сляпо. Безусловно. Как можеше да не го знае? За него тя бе по-ценна от старинните икони и безценните предмети на изкуството, които толкова време бяха обсебвали живота му. Живеейки с нея, той се бе научил как да бъде щастлив. Позна радостта, страстта, предизвикващото благоговение чувство на смирение. И какво й бе дал в замяна?

Не те обичам, Дейзи! И никога няма да те обичам.

Стисна очи като си го спомни отново и отново — как бе отхвърлил безценния й подарък. Ала с кураж, от който дъхът му секваше, тя продължи да се държи за него. Без значение колко пъти отхвърля любовта й, тя продължи да разширява обсега и силата й.