Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Бяла врана поклати глава, опитвайки се да овладее разтрепераното си тяло. Обърна се към Летящият ястреб. Той се бе вторачил ужасено в Бяла пепел, обгърната в пламъците.
— Но тя не изгаря! — изкрещя Летящият ястреб и посочи към нея. — Защо не изгаря?
Бяла врана сбра кураж и изтръгна копието от вцепенените му пръсти. Пристъпи по-близо; страхът пулсираше във вените и с всеки удар на сърцето и.
— Съживи съпруга ми! — заповяда тя. — Съживи го! — Вдигна копието и мускулите и се стегнаха, готови да го хвърлят.
Пламъците затанцуваха около гладките крака на Бяла пепел, когато тя излезе от огъня.
— Храбър мъж не ти ли е казал? Ти си само една илюзия, Бяла врана.
Жената изкрещя и замахна, забивайки копиетов гърдите на Бяла пепел с две ръце. Копието мина през нея като през въздух и изтрака на земята.
— Не тече кръв! — извика Летящия ястреб, отдръпвайки се назад. — Няма никаква рана!
— Копието ти е илюзия, Бяла врана. Единствено Върховното цяло е реално. — Сънят танцуваше в очите и. — Какво избираш, Бяла врана?
Черният вълк мина през пламъците, без да опърли козината си; златистите му очи блестяха в нощта. Душата на Бяла врана се сви уплашено под този призрачен поглед.
— Какво избирам? — Сведе очи към тялото на Храбър мъж и преглътна. Допря с ръце корема си, усещайки новия живот, който Храбър мъж бе посял в утробата и. След това бавно се отдръпна и се втренчи с омраза в Бяла пепел.
— Строшените камъни избират да тръгнат на юг. Ще пътуваме в продължение на една година. Ще се заселим в онези земи. И там ще очакваме звездата ти да изгрее през деня.
— Вървете тогава — заповяда Бяла пепел. — Ще изпратим вестоносци напред, за да не ви нападат клановете на Черните острия.
Черният вълк вдигна муцуна и зави в мрака.
Тиха вода подгъна завивките около все още треперещата Бяла пепел. Пустинният ветрец шумолеше в пелиновите храсти наоколо, развявайки ресните по ръкавите на Бягащ като вятъра и Пелинов дух, които бяха коленичили пред излъчващата червено сияние жарава. Трепетликата бе седнала с кръстосани крака малко по-нататък, взирайки се уморено в блещукащите звезди.
Бяла пепел вдигна нагоре възпалените си очи.
— Успях, нали? Сънувах Върховното цяло… и се върнах при теб.
Тиха вода се усмихна:
— Да, успя.
— Направих го заради теб… и заради нашето дете.
Той се наведе и я целуна по челото, държейки я в обятията си, докато дишането и стана дълбоко и равномерно. Тогава внимателно я положи върху топлия пясък и се залюля напред-назад, потривайки с ръка лицето си. Никога не беше се чувствал така уморен.
Вълчият Талисман лежеше върху завивката му и излъчваше оранжево сияние в светлината на огъня. За пръв път в живота си Тиха вода бе обзет от усещане за пълен покой. Вдигна поглед и видя, че Пелинов дух го наблюдава с любопитство.
— Тиха вода? — запита Пелинов дух, въртейки копие между възлестите си пръсти. — Какво ще стане оттук нататък?
— Утре ще се върнем при Черните острия. Бяла пепел трябва да им разкаже за Спиралата и Съня на Първия човек. — Той се загледа към лагера, смръщвайки лице при вида на безжизненото тяло на Храбър мъж. На земята до коляното му нещо блестеше в светлината на огъня. Тиха вода стана и отиде да го разгледа. Вдигна една майсторски излъскана статуетка на Черен вълк и усети как Силата пулсира в нея. Пулсирането стана неимоверно силно и нещо му подсказа, че някога статуетката е била част от Вълчия Талисман. Той откри душата си и се вслуша; дочу съвсем слабо ехото на хилядите гласове на Талисмана, идващо от малкия вълк. Стисна го по-здраво. Статуетката го накара да си спомни за Лява ръка и душата му трепна болезнено. Лява ръка би оценил подобен подарък. „Силата на Търговията? Споделянето на две души? Това е нещо дребно, приятелю, но може да бъде и нещо велико. Някога, в началото на пътуването ни, ти ми направи подарък, но кой знае кога ще свърши всичко?“
Някой ден щеше да срещне Търговец, запътил се на изток, и щеше да изпрати малката статуетка на приятеля си. Самата мисъл за това изпълни сърцето му с копнеж.
Някъде в мрака глутница койоти подеха печалната си песен. Тиха вода стисна статуетката и я прибра във вързопа си; след това посегна към огърлицата от каменни зъби, която му бе отнел Храбър мъж. Издърпа я от врата на мъртвеца и отново си я сложи.
„Частица от душата се влага при изработването на нещо, което ти става много скъпо. — Той докосна нежно зъбите, спомняйки си деня, в който Лява ръка му ги беше подарил. — Никога вече няма да сваля тази огърлица от врата си. Заклевам се във Вълчия Талисман.“