Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
Което й позволяваше да ги наблюдава в огледалото.
Ричър помаха с ръка в нещо средно между поздрав и покана да седне при тях. Лицето й светна. Тя се смъкна от високото столче, потърси очите на Артър и вдигна палец, сякаш искаше да му каже _пак ще се преместя_. Търнър се дръпна навътре да й направи място и тя седна до нея. Образуваха нещо като малък триъгълник.
— Саманта Дейтън, Сюзан Търнър — представи ги Ричър.
Момичето се извърна настрани, стисна ръката на Търнър и попита:
— Ти си асистентката му, нали?
— Не, аз съм неговият командващ офицер.
— Супер! От коя агенция?
— Военна полиция.
— Страхотно! А кои са останалите?
— Тук сме само ние и ФБР.
— Вие ли командвате операцията?
— Разбира се.
— Значи онзи в бялата кола е от вашите?
— Да.
— Откъде го парашутирахте?
— Мога да ти кажа, но след това трябва да те убия.
Момичето се разсмя на шегата. Изглеждаше безгрижно и щастливо. Информация от първа ръка, жена командир, приятелски закачки.
— Значи онзи, когото всички дебнете, също е военен, а? — подхвърли тя. — Нещо като дезертьор, който иска да се сбогува със семейството си, преди да изчезне завинаги? Но защо семейството му е ангажирало адвокат? Или адвокатът е негов. Шпионин ли е този човек? Да не е някой висш офицер, стар и заслужил, но разочарован и ядосан на армията? Тайни ли продава?
— Видя ли някого днес? — попита Ричър.
— Същите хора като вчера.
— Бяха ли сами някои от тях?
— Онзи с подстриганите уши днес е сам в наетата кола. Може би колегата му е болен.
— Къде го видя?
— На „Вайнленд“, в колата му. Бях в кафето да закуся. Онова до адвокатската кантора. Между другото, трябва да разберем каква е ролята на адвоката. Става въпрос за триъгълник, нали? Но ние не знаем за кого работи този човек. Може би за семейството, може би за военния, а може би и за двете страни. Но аз не виждам как може да работи и за двете. А и защо?
— В колко часа отиде да закусваш? — попита Ричър.
— Рано беше. Веднага след като си тръгнаха агентите.
— Агентите си тръгнаха?!
— Само за двайсет минути. Вършат го всеки ден. Би трябвало да ги координирате по-добре. Всички изчезват едновременно и се получава дупка.
— Лошо.
— За мен не е. Мога да изляза, без да разберат. А когато се прибера, всички са изненадани, защото си мислят, че не съм мърдала от къщи.
— Така ли постъпи тази сутрин?
— Правя го всяка сутрин.
— Мъжът с подрязаните уши видя ли те да излизаш?
— Не мисля.
— А видя ли те на друго място?
— Не мисля. Внимавах да не бия на очи. Не заради него, а заради вашите хора. По-късно забелязах колата му. Беше паркирана на няколко крачки от мястото на катастрофата.
— Трябва да стоиш по-далече от този човек — рече Ричър.
— Знам. Вчера вече ми каза. Но не мога да стоя по цял ден затворена.
Търнър изчака за миг, после попита:
— От колко време живеете в тази къща?
— Откакто се помня. Мисля, че съм се родила в нея. В смисъл, че така се казва. Което не е съвсем вярно. Родила съм се в болница, а след това са ме закарали у дома. Но може би това се подразбира, когато кажеш „родена съм в тази къща“, понеже днес никой не ражда у дома.
— Живяла ли си някога в кола? — попита Търнър.
— Ама че шантав въпрос.
— Можеш да ни кажеш. Познаваме хора, които биха били много доволни да имат поне ламаринен покрив над главите си.
— Кои по-точно?
— Много са. Искам да кажа, че не е толкова страшно.
— А аз застрашена ли съм от нещо?
— Не си. Просто събирам информация. Как се казва майка ти?
— Тя в опасност ли е?
— Няма такова нещо. Разпитваме заради онзи човек.
— Той познава мама? О, боже! _Нас_ ли наблюдавате?! Чакате го да посети мама?!
— Дай да караме поред — рече Ричър. — Как се казва майка ти? Да, вече знам за онзи колт под бара.
— Казва се Кандис Дейтън.
— В такъв случай бих искал да се срещна с нея.
— Защо? Заподозряна ли е?
— Не. Въпросът е личен.
— Как така личен?
— Аз съм човекът, когото търсят. Мислят, че познавам майка ти.
— Ти?
— Да, аз.
— Ти не познаваш мама.
— Те мислят, че ако се изправим лице в лице, може би ще я разпозная. Или тя мен.
— Няма. Нито тя, нито ти.
— Трудно е да бъдем сигурни, без да опитаме.
— Повярвай ми.
— Много бих искал.
— Виж какво, абсолютно съм категорична, че ти не познаваш майка ми и тя не те познава.
— Само защото _ти_ не си ме виждала преди? Говорим за много години назад, още преди да си се родила.
— Колко добре би трябвало да я познаваш?
— В смисъл?
— Защо според теб се храня винаги тук?
— Защото ти харесва?