Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
Ричър още веднъж прехвърли в главата си предишните си разсъждения: 75-а част на ВП и ФБР наблюдават къщата й с основната задача да засекат появата на неканен гост. _Това няма да съм нито аз, нито Шраго, защото никой от двамата не би могъл да проникне там_.
— Блъфира — рече на глас той. — Опитва се да ни подмами с момичето и да ни изкара на открито. Толкова. Няма как да припари до нея.
— Абсолютно сигурен ли си в това? — попита Търнър.
— Не.
— Не можем да отидем там, защото ти все още си в черния списък. Докато Съливан не те извади от него. Аз също съм вътре, вероятно завинаги.
— Можем — възрази той. — Поне веднъж.
— Не можем. От вчера те вече познават колата ни. А един арест няма да помогне нито на нея, нито на нас.
— Можем да вземем друга кола от летище Бърбанк. Шраго ще разбере това само след час, но ние можем да се възползваме от този час.
Закуската винаги беше проблем. В къщата никога нямаше нищо за ядене. Освен това майка й спеше до късно, защото беше уморена и стресирана. Едва ли би търпяла някой да тропа из кухнята. Следователно закуската беше въпрос на малка експедиция — една дума, която тя много харесваше. Защото според нея беше съставена от две латински думи — _екс_ за навън и _пед_ за крак, като в педал и педикюр. Това, което тя правеше непрекъснато, си беше експедиция — ходеше навън пеша, тъй като все още не можеше да шофира, защото беше само на четиринайсет, вече почти петнайсет.
Иначе мечтаеше да се научи, при това колкото се може по-скоро. Шофирането беше голямо предимство, защото разширяваше обхвата. С кола би могла да отскочи за закуска до Бърбанк, Глендейл, Пасадина и дори до Бевърли Хилс, защото всичко, което се предлагаше в района, бяха тако, кесадия или виетнамска храна. Нямаше нищо против закусвалнята и кафето до кантората, а и останалите заведения не отваряха рано. Това я дразнеше.
В нормални дни.
Но не чак толкова много тази сутрин, защото федералните агенти също бяха ограничени в своя избор и щеше да ги открие по-лесно. Всъщност шансовете бяха петдесет на петдесет — все едно хвърляш ези-тура. Надяваше се да познае, защото онзи едър мъж на име Ричър изглеждаше склонен да сподели с нея важна информация. Отдалече личеше, че е навътре в нещата и е някакъв началник, когото търсят спешно по телефона и който подлива вода на онзи с ушите.
И тъй, ези или тура?
Тя затвори синята врата след себе си и пое напред.
Оставиха стария рейнджровър в забранената зона, почти под табелата, предупреждаваща за принудително вдигане на неправилно паркираните коли. После се наредиха на опашка пред гишето, непосредствено зад белокоса двойка, която току-що беше кацнала от Финикс. Изчакаха да им дойде редът, след което си избраха среден по размери седан, представяйки шофьорската книжка и кредитната карта на Балдачи. След дълга серия от подписи и инициали най-после им връчиха ключовете. Колата беше бял форд, още мокър от четките, паркиран под навеса пред агенцията. Невзрачен и анонимен, следователно абсолютно подходящ за тяхната мисия. Изключение правеха само стъклата му, тунинговани в модерен и ненатрапващ се зелен цвят, които нямаха нищо общо с непрозрачното фолио върху стъклата на рейнджровъра. Шофирането на форда обещаваше пълна видимост отвън навътре, ограничена единствено от слънцето и неговите отражения.
А може би не.
Търнър разгъна картата и намери път, който минаваше встрани от Вайнленд Авеню. Утрото беше прекрасно, а трафикът оставаше спокоен. Може би защото все още беше рано. Напуснаха Бърбанк по тесни странични улички с офис сгради, прекосиха Северен Холивуд и магистралата, източно от „Вайнленд“, и навлязоха в квартала под ъгъл, чувствайки се голи и незащитени зад тънките зелени стъкла.
— Минаваме само веднъж — напомни му Търнър. — Бавно, но с постоянна скорост. Не спираме при никакви обстоятелства, защото колите на ФБР и прочие сигурно са там. Продължаваме до другия край на улицата, дори ако ситуацията се окаже различна. Оттам ще измислим как да постъпим, но не бива да се окажем в капан пред къщата. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — кимна Ричър.
Излязоха на предната улица и се плъзнаха покрай бакалията и изоставената кола на трупчета. Един завой наляво, втори надясно и стигнаха нейната улица, която изглеждаше съвсем нормално — права и тясна, с нагъсто паркирани коли от двете страни, които отразяваха светлината на утринното слънце.
— ФБР отпред вдясно — докладва Търнър. — Лилав додж чарджър.
— Разбрано — рече Ричър.
— Плюс колата на ВП малко по-нататък вляво.
— Разбрано — повтори Ричър.