Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
За началник-смяната Александър Акимов, който беше прекарал часове под обстрела на енергийни източници на гама-лъчи и беше газил замърсена вода, преливането на гръбначен мозък от брата му близнак нямаше да помогне да се спре метаболитният колапс. Само замърсеният му комбинезон го беше изложил на радиация от 10 грея, т.е. еквивалента на 1000 бер, която причини бета-изгаряния почти по цялото тяло, с изключение на една дебела ивица незасегната кожа около кръста, където работният му комбинезон е бил стегнат с тежък военен колан.71 Отделно Акимов беше получил доза от 10 грея в дробовете си, което предизвика остра пневмония. Температурата му се повиши. Червата му се разпаднаха и изтекоха от тялото му във формата на кървава диария. При едно свое посещение съпругата му Люба, която стоеше на прозореца, се обърна и забеляза, че мъжът ѝ си скубе мустаците на цели снопчета.
– Не се тревожи – каза ѝ той. – Не ме боли.72
На Акимов му беше ясно, че едва ли ще излезе жив от болницата, но докато все още беше добре и можеше да говори, каза на един свой приятел, че ако оцелее, ще продължи да ходи на любимия си лов и ще стане пазач на дивеч.73 Люба предложи да живеят някъде край река с двамата си сина, да поддържат шамандури и да регулират навигацията – точно като бащата на заместник главния инженер Дятлов. Каквото и да се случеше, Акимов беше сигурен в едно: „Никога повече няма да се върна в ядрената енергетика. Ще се занимавам с каквото и да е друго... Ще започна живота си отначало, но никога повече няма да се върна при реакторите.“74
Когато главният следовател на Киевската прокуратура, Сергей Янковски, дойде в стаята на Акимов, за да го разпита за аварията, тялото на инженера се беше подуло много.75 Той едва говореше. Лекарите не желаеха следователите да се въртят наоколо и поискаха обяснение от Янковски защо измъчва един умиращ човек. Казаха му, че на Акимов му остават само няколко дни живот. Опитите на следователя да проведе разпит бяха безрезултатни.
Преди да си тръгне, Янковски се наведе близко до леглото на пострадалия ядрен инженер.
– Ако си спомняте нещо – каза той, – просто го напишете.
На 6 май Акимов отпразнува своя 33-ти рожден ден. Скоро след това изпадна в кома.76
Вечерта в петък, 9 май, в деня, когато се отбелязваше победата на СССР над нацизма по време на Втората световна война, пациентите наблюдаваха от прозорците на болницата фойерверки в небето.77 Но този път те не се чувстваха щастливи. Кожата на Василий Игнатенко беше започнала да пада, а тялото му кървеше.78 Той кашляше и се задъхваше, от устата му течеше кръв. Пьотр Хмел лежеше сам в стаята си, когато получи една окуражаваща бележка от своя приятел Правик, която му донесе един от лекарите.79 „Честит празник! Ще се видим скоро!“ Хмел не беше виждал своя съученик, откакто заедно бяха дошли в болницата преди 12 дни, а сега нямаше представа в коя част на сградата може да се намира. Все пак му написа бележка в отговор и също го поздрави за празника.
Кончините започнаха на следващия ден.80 Първи почина един пожарникар от Чернобилската пожарна команда – сержант Владимир Тишура, който се беше покатерил на покрива с Правик минути след експлозията. На 11 май Правик и командирът на Припятската бригада Кибенок се бяха почувствали зле от нараняванията. По-късно разни зловещи слухове достигнаха до хората на Правик, че той е бил облъчен с толкова интензивна радиация, че цветът на очите му се променил от кафяв на син, а лекарите открили мехури върху сърцето му.81 Същия ден Александър Акимов беше първият оператор, който не издържа: почина с отворени очи и почерняла кожа.82
Д-р Гускова забрани всякаква комуникация между пациентите и нареди да не излизат от стаите си.83 Навън дърветата бяха потънали в цвят. Времето беше прекрасно извън оградата на улица „Маршал Новиков“. Оцелелите мъже и жени лежаха сами в леглата си, закачени с часове на системи или на апарати за преливане на кръв, като често единствената им компания бяха сестрите.
Новини за още кончини на колеги и приятели се разпространяваха шепнешком от роднини и от тревожния звук на натоварени носилки на колела, които трополяха по дългите коридори на болницата.
Докато първите му другари от Блок 4 бяха отнесени в гробището, страданието на Александър Ювченко едва сега започваше.84 Както лекарите бяха предупредили, бета-изгарянията по тялото му проличаваха бавно. Отначало на тила му се показаха малки червени петна. После се появиха още рани по лявата му лопатка, бедрото и прасеца, там, където се беше облегнал върху масивната врата на реакторната зала и тинята от бета- и гама-емитиращите радионуклиди по нея се беше просмукала в мокрия му работен комбинезон.