Не казвай сбогом [bg]

Бършех се, когато на входа се звънна. Облегнах се на вратата на банята и чух репортерите пак да надигат глас: „Вярвате ли на зет си, Мерибет?“, „Как се чувствате като дядо, Ранд?“, „Смятате ли, че Ник е убил дъщеря ви, Мерибет?“.

Двамата стояха един до друг на прага ми със сериозни лица и сковани гърбове. Имаше десетина журналисти и папараци, но вдигаха шум, сякаш бяха два пъти повече. „Вярвате ли на зет си, Мерибет?“ „Как се чувствате като дядо, Ранд?“ Семейство Елиът промърмориха нещо за поздрав и влязоха със сведен поглед, а аз затръшнах вратата пред камерите. Ранд положи ръка върху моята, но веднага я дръпна под погледа на Мерибет.

— Извинявайте, бях под душа. — От косата ми още капеше вода и мокреше раменете на фланелката ми. Косата на Мерибет беше мазна, дрехите й — смачкани. Погледна ме, все едно съм луд.

— Танър Болт? Ти сериозно ли? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа: Танър Болт? Ти сериозно ли? Той представлява само виновни. — Тя се приведе към мен и ме стисна за брадичката. — Какво е това на бузата ти?

— Обрив. От стреса. — Извърнах се настрани. — Това за Танър не е вярно, Мерибет. Не е. Той е най-добрият. В момента имам нужда от него. Полицията… те просто не откъсват поглед от мен.

— Така изглежда — каза тя. — Прилича ми на следа от ухапване.

— Обрив е.

Мерибет изпусна вбесена въздишка и зави към дневната.

— Тук ли се е случило? — попита тя. Лицето й се беше превърнало в поредица от месести издатини — торбички под очите, хлътнали бузи, провесени устни.

— Така мислим. Имало е някаква препирня… някакъв сблъсък и в кухнята.

— Заради кръвта. — Мерибет докосна отоманката, повдигна я на няколко сантиметра и я пусна на пода. — Иска ми се да не беше оправял. Все едно нищо не се е случило.

— Мерибет, той живее тук — обади се Ранд.