Трите дъщери на Ева [bg]

По-голямата сестра Нур беше от първия брак на професор Насим. Мила и внимателна, тя слушаше разговорите и задаваше умни въпроси. Азър усети, че го привлича. Забеляза изкусителната ѝ усмивка, бляскавия поглед, фините пръсти и остротата на ума ѝ. Тя уважаваше възгледите му. Той уважаваше нейните. Никога не беше допускал, че уважението може да е източник на привличане.

Накрая на лятото престъпиха границата. Семейството разбра и изисканият стар професор крещя така, че вените на врата му се издуха и посиняха. Нарече любимия си студент шейтан, който се е вмъкнал в дома му, за да разруши спокойствието и извоюваната му с толкова труд репутация.

Азър и Аниса се изнесоха и се сдобриха. А когато решиха да заминат за Европа, жена му каза: "Срамът ти няма да ни последва. Не би могъл да преплува океана". Тя така и не престана да намеква и да подхвърля саркастични забележки за връзката му със сестра ѝ. Беше убедена, че и най-големите угризения от страна на Азър не биха могли да поправят счупеното. Странно, но Аниса изпитваше наслада от греха на съпруга си, която придаваше приятен вкус на чувството ѝ за морално превъзходство.

Пристигнаха в Оксфорд и намериха къща с изглед към речния бряг. Азър се чувстваше прекрасно, напълно в свои води, а обществото прие Аниса и тя като че ли свикна с новия живот. Никой не забеляза колко дълбок е мракът, който тегнеше в душата ѝ и я разяждаше. Когато беше щастлива, изпадаше в еуфория. Когато беше тъжна, беше съкрушена. В радост или тъга, Аниса неизбежно стигаше до крайност.

Когато изчезна, беше бременна в четвъртия месец. В една ранна утрин, сред полегналата ниско мъгла, тя тръгна към брега и не се завърна. След многократното претърсване на реката намериха тялото ѝ след двайсет и шест дни. В "Оксфорд Мейл" излезе статия със сватбената ѝ снимка, на която беше с бяла рокля и венче от пролетни цветя. Азър така и не можа да си обясни откъде бяха намерили снимката. Полицията определи причината за смъртта като "необяснима", версията престъпление беше изключена, окончателното решение на следователското разследване остана отворено, но Азър така и не престана да мисли за "необяснимата" причина.

Професор Насим го обвини за крайните настроения на Аниса и за изчезването ѝ. Семейството никога не му прости, както и той, дълбоко в себе си, никога не си прости, а само стана свръхчувствителен към извиненията. В живота има неща, за които и да искаш, не можеш да се извиниш, и всекидневните извинения за щяло и нещяло го възмущаваха. Между свободното мислене, с което беше израснал, и вярата на професор Насим намери своя ниша. От нея щеше да преподава за "необяснимото". От нея щеше да преподава за Бог.