Бараяр [Barrayar - bg]

Мъжът от ИмпСи се втурна напред, но Ку му махна да спре.

— Аз… аз разбирам — преглътна той. — Да, адмирал Воркосиган определено ще иска да види това.

— Лейтенант, а какво да впиша в описа си? — почти изскимтя дежурният от ИмпСи. — Щом я внасят, трябва да я регистрирам.

— Остави го Ку, той просто си пази задника — въздъхна Корделия.

Ку надникна отново и устните му се сгърчиха в крива усмивка.

— Всичко е наред. Впиши я като подарък по случай Зимния панаир за адмирал Воркосиган. От жена му.

— А, Ку. — Дру му подаде сабята. — Запазих ти това. Но загубихме ножницата, съжалявам.

Ку взе оръжието, погледна чантата, направи връзката и го понесе по-внимателно.

— Няма… няма нищо. Благодаря ти.

— Ще я занеса в „Сийглинг“ и ще поръчам да направят нова ножница — обеща Корделия.

Мъжът от ИмпСи им направи път. Ку поведе Корделия, Ботари и Дру в базата. Корделия отново стегна връзките на чантата и дори лекичко я залюля.

— Ще слезем на етажа на Щаба. Адмиралът има секретна среща през последния един час. Снощи пристигнаха тайно двама висши офицери на Вордариан. Преговарят да му го предадат. Най-добрият план за освобождаване на заложниците зависи от тяхното сътрудничество.

— Още ли не са научили за това? — вдигна чантата Корделия.

— Струва ми се, че не, миледи. Вие току-що променихте всичко. — Той се усмихна малко странно и ускори неравната си крачка.

— Но заложниците все пак трябва да се освободят — въздъхна Корделия. — Макар и провалили се, хората на Вордариан все още са опасни. Може би дори по-опасни, защото са отчаяни. — Тя си помисли за хотела в центъра на Ворбар Султана, където, доколкото знаеше, още пазеха момиченцето на Ботари — Елена. Заложници. Да можеше да убеди Арал да отпусне малко ресурси, за да бъдат заложниците по-малко!

Слизаха надолу и надолу, към центъра на нервната система на базата Танъри. Стигнаха до силно охраняваната зала за съвещания — пред нея пазеше цял взвод въоръжени до зъби войници. Куделка им махна да се отдръпнат. Вратите се плъзнаха встрани и отново се затвориха зад тях.

Мъжете около полираната маса прекъснаха работата си и се обърнаха към нея. В центъра, разбира се, беше Арал. От двете му страни бяха Илян и граф Пьотър.

Там бяха премиер-министърът Вортала и Канциан, и някакви други старши щабни офицери, всички облечени в зелени униформи. Срещу тях седяха двамата двойни предатели и помощниците им. Пълно със свидетели.

Тя искаше да бъде сама с Арал, без цялата тази тълпа. „Скоро.“

Арал срещна погледа й. Устните му се извиха в иронична усмивка. Това беше всичко и все пак стомахът й се затопли отново от увереност, от сигурност в него. Никакъв лед. Всичко щеше да се оправи. Отново бяха в крак и това не би могло да се изрази по-добре с порой от думи и силни прегръдки. Преръдки обаче щеше да има, така обещаваха сивите му очи. Собствените й устни се извиха нагоре за пръв път откакто… от кога?

Граф Пьотър плесна с длан по масата.

— Мили Боже, къде беше? — извика той яростно.

Обзе я болезнена лудост. Тя му се усмихна свирепо и му подаде чантата: