Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
В главата на Хили започна да нахлува паника, остра като метални стружки. След малко той щеше да започне да пищи и то така, че майка му да изскочи от кухнята, а баща му да изтича на двора само с пешкир около кръста и стичащ се по скулите му шампоан, като и двамата с изумени погледи щяха да се питат какво ли пък е направил Хили сега. Тази паника обаче поне в едно отношение щеше да се окаже милостива: след като го обземеше напълно, тя щеше да блокира мислите му.
За съжаление нещата още не бяха стигнали чак дотам. В момента съзнанието на Хили бе обсебено от две мисли, които преминаха като комети една след друга.
Първата: „Досега никога не бях правил да изчезва нещо живо. Дори доматът беше откъснат, а татко веднъж каза, че като откъснеш нещо, то вече престава да е живо.“
И втората: „Ами ако Дейвид не може да диша там, където е сега? Какво ли ще стане с него, ако не може да ДИША?“
Досега той почти не се беше питал какво ли става с нещата, които караше да изчезват. Но сега…
Последната му свързана мисъл, преди паниката да се спусне върху него подобно на покров — или траурен воал, — бе всъщност не толкова мисъл, колкото образ в картини. Той видя Дейвид на фона на някакъв странен и страховит пейзаж, все едно че се намираше в далечен и безжизнен свят. Сивата почва изглеждаше суха и студена, с пукнатини, които зееха като устата на мъртви змии и краят им не се виждаше, накъдето и да погледнеше човек, а небето беше по-черно и от кадифето, върху което бижутерите подреждаха своите скъпоценни камъни. Звездите бяха невиждано ярки, тъй като мястото, което Хили виждаше в ужасеното си въображение, бе почти изцяло лишено от въздух.
И сред цялата тази чуждоземна пустош лежеше неговият дундест четиригодишен брат с късите си панталонки и фанелката с надписа „НАРИЧАТ МЕ ДОКТОР ЛЮБОВ“. Дейвид протягаше ръце към гърлото си и се опитваше да диша безкислородната атмосфера на една планета, която се намираше на милиарди светлинни години от родния дом. Хили виждаше как братчето му се дави и посинява, а по устните и ноктите му вече се образува смъртоносна скреж. После…
Тук обаче паниката най-сетне напълно го облада.
Той захвърли чаршафа, под който трябваше да се намира Дейвид, и прекатури щайгата, прикриваща тайнственото устройство. Почна бясно да рита педала и запищя. Едва след като майка му изтича при него, Хили изведнъж осъзна, че не само пищи, но и крещи несвързано:
— Всичките войничета! — викаше той. — Всичките! Все за тебе! Завинаги! Кълна се!
А после дойде и зловещата фраза:
„— Върни се, Дейвид! Ела си! Моля те!“
— Господи! — ахна Мари. — Какво говори това дете?
Брайънт сграбчи сина си за раменете и го извъртя към себе си.
— Къде е Дейвид? Къде отиде Дейвид?
Но Хили вече бе припаднал и на практика така и не се върна повече в пълно съзнание. Малко след това над стотина мъже и жени, сред които бяха и Боби и Гард, навлязоха в гората от другата страна на шосето и започнаха да търсят Дейвид, братчето на Хили.
Ако го бяха попитали, Хили вероятно би им казал, че според него, те го търсят твърде близо до къщата.
„Прекалено“ близо.
ЧЕТИРИ: БЕНТ И ДЖИНГЪЛС
1
Към осем вечерта на 24 юли, една седмица след изчезването на Дейвид Браун, полицаят Бентън Роудс излизаше от Хейвън, седнал зад волана на служебната кола. Заедно с него беше и Питър Габънс, известен сред колегите си с прякора Джингълс. Мръкваше се и здрачът изпепеляваше всичко наоколо. Придаваше му някаква метафорична саждена окраска, която разбира се нямаше нищо общо с истинското пепелище, занимаващо в момента мисълта на полицаите. Роудс непрекъснато си представяше откъснатата ръка, защото мигновено бе познал чия е тя. Господи!
„Престани да мислиш за това!“ заповяда си той.
„Добре“, кимна съзнанието му и продължи да изтласква на преден план ръката.
— Опитай пак да се свържеш по радиото — гласно рече Роудс. — Предполагам, че смущенията по трасето се дължат на проклетия параболичен отражател, дето наскоро го монтираха в Троя.
— Ясно — кимна Джингълс и взе микрофона. — Патрул 16 вика централата. Чуваш ли ме, Тъг? Приемам.
Той отпусна бутона и двамата се вслушаха. От радиостанцията обаче се чуваха само някакви особени смущения, подобни на далечни гласове на призраци.
— Да пробвам ли пак? — запита Джингълс.
— Няма смисъл. След малко ще излезем от обхвата на отражателя и тогава ще видим.
Движеха се по шосе 3 към Дери. Бент караше с около сто километра в час и беше пуснал бурканите да се въртят. Интересно какво ли ставаше с другите патрулни коли? Досега в района на Хейвън никога не бяха имали проблеми с радиовръзката, дори точно обратното: радиочестотите към и от градчето бяха толкова чисти, че чак изглеждаха някак странно зловещи. Само че тази вечер в Хейвън очевидно ставаха и други странни неща.