Томичукалата

„Господи!“ помисли Хили и душата му се изпълни с неземно блаженство. „Успях!“

Обаче интересът на зрителите не продължи дълго и триумфът му набързо секна. По принцип фокусите с хора са винаги по-интересни от фокусите с предмети или животни (няма нищо лошо в това от цилиндъра си да извадиш заек, ала всички илюзионисти чудесно знаят, че публиката предпочита да види как срязват надве не кон, а красива полугола девойка с пищно тяло), макар и в крайна сметка да става дума за едно и също нещо. Вярно, този път аплодисментите бяха по-силни (Барни Апългейт дори се провикна: „Браво, Хили!“), но след миг всичко отново стихна и Хили видя, че майка му пак се заприказва с госпожа Креншо, а баща му се изправи.

— Отивам да взема един душ, Хили — промърмори извинително той. — Представлението беше много хубаво.

— Да, ама…

Откъм улицата проехтя клаксон на кола.

— Това е мама — викна Барни и скочи така стремително, че едва не прекатури госпожа Креншо. — Чао, Хили! Фокусът ти го биваше!

— Ама… — Очите на Хили вече преливаха от сълзи.

Барни застана на колене и помаха с ръка, все едно че се сбогува с някого под платформата:

— Чао, Дейви! Голям фокус направихте с брат ти!

— „Но него изобщо го няма отдолу, по дяволите!“ — викна Хили.

Само че Барни вече тичаше към колата. Майката на Хили и госпожа Креншо бавно вървяха към портата на задния двор и разлистваха каталога с парфюмите. Изобщо като че ли всичко се случваше прекалено бързо.

— Недей да ругаеш, Хили! — подметна през рамо майка му без да се обръща. — И накарай Дейвид да си измие ръцете като се приберете, че там отдолу сигурно е мръсно.

Не си бе тръгнал единствено дядо им, Ев Хилман. Той стоеше и гледаше Хили със същото загрижено изражение като преди.

— А ти какво чакаш? Защо не си отиваш? — сопнато и нацупено запита Хили, макар в гласа му да се долавяха и несигурни нотки.

— Кажи ми, Хили — започна Ев със сериозен като никога тон, — ако брат ти наистина не е там под платформата, къде е тогава?

„Не знам“, помисли Хили и точно в този момент люлката в главата му се разлюля. Гневът му спадна, но страхът тръгна нагоре, много нагоре. Последва го и чувството за вина. Той си представи разплаканото и изкривено от страх лице на Дейвид, после видя и своето (благодарение на доброто си въображение), което изглеждаше намусено и почти злобно, дори някак хулиганско. „Усмихни се, за Бога!“ Образът на Дейвид в главата му направи плах опит да се усмихне през сълзи.

— Отдолу е, разбира се. Къде иначе да е? — отвърна Хили и се разхлипа. После седна върху импровизираната сцена и притисна зачервеното си лице към коленете. — Там е. Всички знаете къде е, защото никой не ми хареса фокусите. Повече никога няма да ви показвам нищо! Мразя тази игра, нещо друго трябваше да ми подариш…

— Хили…

Ев пристъпи към него, още по-притеснен и загрижен. Нещо ставаше тук… пък и в Хейвън също. Усещаше го с цялото си тяло.