Двойно прикритие
- Автор: Годард Кен
- Серия: henry lightstone #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Даниела Забунова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Двойно прикритие». Краткое содержание книги:
— Открити са четири отделни сметки. Ще получите достъп до тях, ако операцията завърши успешно.
— Когато завърши, а не ако — спокойно поправи своя събеседник подполковник Ръстман. — От чисто любопитство, какво са направили тези момчета, за да ядосат толкова Смолсрийд?
— Тази задача няма абсолютно нищо общо с конгресмена! Ние само сме посредници.
— Десет милиона долара. По дяволите, това са много пари! Логично е да допуснем, че тези федерални агенти сериозно ядосват някого. Може би ще е полезно да знаем кой… и защо.
— Допускай каквото си искаш — отговори Саймън Уотли рязко, — но трябва да разбереш много ясно едно. Вече е имало два опита за ликвидирането им. И двата са се провалили…
Точно седем минути след полунощ, в понеделник през нощта — когато реактивният „Бойнг“-757 на „Американ Еърлайнс“ превозваше безчувственото превито тяло на Саймън Уотли в тъмнината, а лидерът на екип „Браво“ Лари Пакстън залепи последния алуминиев капак на последния терариум с треперещите си от изтощение и измръзване ръце — агентпилотът Томас Уошак направи важно откритие.
— Хей, Лари — извика той, като повдигна пълната кутия с дълги червени и лилави осветителни тръби. — Не трябваше ли преди да запечатаме, да поставим тези лампи под капаците на терариумите?
44.
Саймън Уотли се събуди, когато колесниците на самолета се удариха в твърдата писта.
„Господи, какво става? Блъснахме ли нещо?“ Очите на Уотли се ококориха, когато за втори път колесниците докоснаха пистата, при което той отново усети вонята на близките тоалетни, а в задния салон най-малко половин дузина деца запищяха от внезапната промяна на налягането в машината.
„Приземяваме ли се? Не е възможно да сме пристигнали? Колко е часът?“ Уотли замига, опитвайки се да концентрира премрежените си от съня очи, за да види стрелките на скъпия си „Ролекс“.
„Пет без петнадесет. Не може да е «Дълес». Много е рано. Не можем да стигнем там до… О, правилно.“ Седем и четиридесет и пет.
Три часа разлика. Зонално време.
„Господи, пристигнахме“ — осъзна той, мигайки с очи, когато накрая скованият му мозък разпозна зад мрачните облаци и неизбежния дъжд през илюминатора на рулиращия самолет светлината на утрото.
Той незабавно отправи благодарствена молитва, че първият етап от това нощно пътуване най-накрая завърши.
И чак когато самолетът спря и Уотли се изправи на изтръпналите си крака, за да свали чантата и куфара от багажното отделение над главата си, той установи…
„О, Господи, съобщенията от пощенската кутия. Дори не съм ги погледнал.“ Саймън Уотли веднага се изкуши да седне и точно тук да прегледа всичките съобщения от екипа на подполковник Джон Ръстман. Мисълта беше примамлива, защото Смолсрийд му бе възложил специалната задача да прочете, анализира и систематизира съобщенията и да представи резюме на конгресмена, Тисбъри и зловещия мъж в сянка, който плашеше Уотли много повече от всяка друга личност, която някога бе срещал.
Но посредникът на Смолсрийд мигновено установи, че при такова напрежение — с хленчещи бебета, пътници, опитващи се да открият багажа си, и обслужващия персонал, който се опитваше да свали всички от самолета — само си търсеше белята.
„Господи, какво ще стане, ако изпусна нещо… и някое дете го грабне… и попадне в ръцете на любопитен чиновник?
Или по-лошото, много по-лошото, някой журналист?“ При тази мисъл тръпки пропълзяха по гръбнака на Саймън Уотли.
„В таксито — каза си той, като бавно си пробиваше път, за да слезе от самолета. — Ще ги прочета в таксито на път за хотела. Или в стаята, преди да отида в офиса на Смолсрийд. — Той отново погледна часовника си. — Достатъчно време имам.“ Точно в осем часа сутринта във Вашингтон Саймън Уотли пресметна оставащото време, като включи и рисковите фактори до предстоящата му среща. Смолсрийд го очакваше в личния си кабинет в сградата на Камарата в единадесет часа. Независимо от поройния дъжд и вечно задръстените вашингтонски улици шефът на персонала към канцеларията на конгресмена се почувства уверен, че ще пристигне в хотелската си стая най-късно до девет и тридесет сутринта.
Трябваше му около един час да се изкъпе, обръсне, преоблече, да прегледа съобщенията от пощенската кутия, да напише кратко резюме и после да слезе с асансьора до фоайето, където услужливият портиер и пиколото с лъчезарни усмивки и отворен чадър щяха да го придружат до чакащото го такси.
Като прибави още десет минути за пътя с таксито — най-много петнадесет, — Уотли щеше да слезе пред стъпалата на прочутата сграда на Камарата, да премине през коридорите на властта и да влезе в офиса на Смолсрийд, да пийне кафе, да си побъбри с отговорните сътрудници на конгресмена и пак да му останат цели петнадесет минути.
Достатъчно време.
Затова, когато Саймън Уотли извади двата по-тънки плика от чантата и внимателно ги мушна в джоба на сакото си, той въобще не се притесняваше вече. Подаде палтото, куфара и чантата си с портфейла, ключовете, самолетните билети, пропуска за Камарата и дебелия плик със снимки от наблюдението над техните предпо-лагаеми мишени на таксиметровия шофьор, който напъха всичко в багажника на колата.