Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Князът бе положен в средата на църквата пред олтара, където само преди няколко минути се венчали Мартин и Изабела. Слънцето грееше със същата радостна сила през розовия прозорец и потапяше тъгуващите в разноцветна светлина.
Шестима рицари застанаха на стража около мъртвия. Мартин прегърна Изабела и двамата напуснаха църквата със сведени глави. Чифт черни очи ги проследиха с гневен поглед.
В рицарската зала стоеше дълга трапеза, отрупана с всички вкусни неща, приготвени в голямата кухня. Ала гостите, които влизаха един по един в залата, не бяха настроени да празнуват. Изабела огледа с въздишка великолепните табли с печен елен, пикантно свинско, овнешки бутове, наденици, гъски, пъстърви, раци и пълнени косове. В гърлото й се надигна гадене и тя се извърна. Мартин побърза да я подкрепи.
— Защо беше този излишен разкош? — попита тихо тя.
Мартин кимна.
— Права си скъпа, но какво можем да направим? Гостите ни не бива да седят на празна трапеза.
Двамата заеха места начело на масата. Гостите стояха зад столовете си и не смееха да седнат преди княза и княгинята. Изабела се наведе към Мартин и пошепна:
— Кажи им да си вървят. Нека това бъде първата ти воля като княз.
Мартин вдигна вежди.
— Наистина ли смяташ така?
Тя сведе глава. Миризмата на печено месо й причиняваше гадене. Мартин забеляза, че лицето й е смъртнобледо. Решително изправи глава и се обърна към гостите, които го гледаха с очакване. Много от тях бяха дошли отдалеч специално за сватбата.
— Уважаеми гости — заговори твърдо той, — всъщност ние се събрахме, за да отпразнуваме едно радостно събитие — нашата сватба. За съжаление тя бе засенчена от внезапната и неочаквана смърт на княза. Той много искаше дъщеря му да бъде щастлива и затова организира този прекрасен сватбен пир. Нека да почетем паметта му и да му покажем благодарността си, като отдадем дължимото на тези вкусни ястия. Нека целият народ, селяните и търговците, музикантите и певците да се включат в угощението. Заповядайте на масата, нахранете се и пийте, но умерено. А вие, музиканти, свирете и пейте, но не за радостта или за тъгата — свирете и пейте за любовта! — Той видя как гостите въздъхнаха облекчено.
Мартин зае място на тапицираното с кадифе кресло и Изабела се отпусна до него.
— Какво соломоновско решение — пошепна в ухото му тя.
— Може би някой ден ще стана мъдър държавник — отговори с лека самоирония той. — Още първия ден се наложи да заменя остротата на меча с остротата на ума.
— Това наистина е мъдро — усмихна се Изабела. — Стига си водил войни.
Тя посегна към парче сладкиш. Той се наведе и я целуна по бледата буза.
— Щастлив съм, че имам до себе си толкова мила и умна съпруга. — Погледна учудено чинията й, защото след сладкиша бе взела парче маринована херинга. — Какво е това съчетание? Ще ти стане лошо!
— Вече ми се гади. Май ще е по-добре да се оттегля. Дойде ми твърде много за един ден. А ме е страх да помисля за утре.
— Ще те придружа — каза Мартин и настоя, когато Изабела се възпротиви.
— Останете по местата си и празнувайте, скъпи гости — обърна се към събраните той. — Аз ще отведа княгинята в покоите й, за да си почине.
Двамата тръгнаха бавно по коридора, който водеше към женските покои. Изабела въздъхна и вдигна поглед към съпруга си. Радостта и мъката бяха толкова близо една до друга. Сега, когато двамата бяха сами, мъката й се изпари. Виждаше само него, така желания мъж, гордия и безстрашен рицар, който беше преживял нечувани страдания, за да получи своята любима.
— Баща ти почина — проговори тихо Мартин — и ще те разбера, ако желаеш да се усамотиш, за да тъгуваш за него. — Той вдигна ръката й и я поднесе към устните си. — Изабела! — В гласа му звънна страст.
— Мартин! — Отговорът й прозвуча като звън на сребърни камбанки. Двамата се погледнаха и копнежът надделя над правилата за рицарско въздържание.
Тя стоеше пред него и бузите й пламтяха от желание.
— Това е нашият сватбен ден!
— Моята Изабела! — Името й залепна като мед на устните му и той я прегърна нежно. Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг. Мигът се превърна във вечност. Той наведе глава, тя се надигна на пръсти. Устните им се намериха с нежност, но двамата бяха чакали твърде дълго и бяха страдали твърде много, за да се сдържат сега. Животът поиска своето. Тя зарови пръсти в русите му къдрици, притисна се до него и тихо простена в устните му. Той я прегърна и усети треперенето на тялото й. Вдигна я на ръце и решително я понесе към сватбените покои с широко меко легло, над което се издигаше балдахин от нощносиньо кадифе. Двамата паднаха сред ароматен облак от розови листенца.