Стигмата

– Ти беше добър съпруг и ти благодаря за цялата обич. Съжалявам, че те разочаровах накрая. Но сега се сбогуваме. Никога повече няма да се видим. Може би на небето, защото аз ще бъда там. – Тя се обърна към Фабрисия, прегърна я. – Сбогом, скъпа моя. – Отец Витал приемаше почитта на десетки вярващи. Фабрисия проумя какво предстои. – Не, мамо. Моля те, не позволявай да ти сторят това.

– Нямам избор. Всичко е наред. Готова съм. Нали не мислиш, че наистина ще ни пуснат?

Жил дьо Соасон влезе в галоп в цитаделата, рицарите му заедно с него, белият му жребец мяташе глава, бореше се с юздите. Тълпата се отдръпна, за да не бъде стъпкана. След него вървеше отец Ортиз, вдигнал висок меден кръст.

После нахлуха пешаците и се врязаха сред струпалите се хора от Монтайе, като си проправяха път с копията и пиките си. Добрите хора – очевидната им цел – не се противиха при задържането си. За няколко мига само войниците ги бяха оковали и ги подкараха към портите.

Наемниците, рицарите на Раймон и войниците бяха обезоръжени. Оръжията им бяха нахвърляни на купчина в средата на двора.

– Какво правите? – извика Раймон. Посочи към Ортиз. – Обещахте за всички сигурен излаз от крепостта.

– Вие казахте, че всички тук са християни! – той посочи към добрите хора. – Тогава те какви са? И вие ме излъгахте!

– Това е предателство!

– Позволява се полагането на клетва само между християни. А тези дяволи... – той посочи към окованите катари, които сега изблъскваха към вратите – ...те не са християни. – Отец Ортиз завъртя коня си. – Ще направя истинско разследване на всички тук за доброто на вечните ви души. Всеки, който е застрашил душата си с ерес, трябва да направи пълна и искрена изповед пред мен и в замяна ще бъде сърдечно приветстван в лоното на Светата църква и ще получи снизходително отношение. Всички вие ще положите клетва за вярност пред Христос и след това ние ще бъдем милостиви, въпреки че вдигнахте ръка срещу нас и сте дали подслон на тези безбожни противни твари, които наричате добри хора. Това е условието да ви бъде разрешено да напуснете необезпокоявани!

Елионор се препъна, докато я изблъскваха през вратата. Когато падна, един от войниците заби копието си между раменете ѝ. Тя извика от болка. Анселм изрева и си проправи път през тълпата. Като видя великана да се приближава, войникът отстъпи, но Жил го беше очаквал и с коня си препречи пътя му. Без колебание го повали с плоската част на меча си. Всички останали бяха подкарани към другата страна на площада, за да чакат разпита.

Изведоха добрите хора през вратата, пазени от пешаци от кръстоносната армия. Възседнал сив кон, Симон ги поведе. Кладата беше издигната от дърва, слама и катран. Бързо овързаха катарите заедно с железни вериги.

Щом ги оковаха, еретиците бяха изблъскани към средата на кладата. Симон видя жена сред тях. Не очакваше да горят жени.

Дадоха им възможност да се отрекат от ереста и да се върнат към Христос, но това беше само формалност. Един от войниците доближи главня към сламата. Симон зачете на висок глас от молитвеника си, извисил глас над прашенето на катрана. Жената се разпищя. Симон преглътна с мъка, устата му беше пресъхнала. Осъзна, че трябва да крещи молитвите, за да надвика предсмъртната им агония. Няколко от тях се опитаха да избягат от пламъците въпреки тежките си вериги и бяха изблъскани обратно от войниците с техните пики.