Беки Б. и аферата с чантата

— Да, мисля, че беше грешка — съгласява се Джес. Вдига очи и забелязва втрещената ми физиономия. — Хайде, Беки! Ако ни погледнеш за миг като външен човек, би ли казала, че сме сестри?

— Ами… може би не — смотолевям аз.

В гърдите ми се надигат гняв и разочарование. Но същевременно дълбоко в мен някакво тънко гласче ми подсказва, че всичко това се връзва, че е напълно логично. Имам усещането, че през последните две седмици просто съм се опитвала да си пъхна крака в обувка, която не е мой размер. Натисках и натисках, намачках кожата… и ето че сега трябва да призная, че обувката просто не ми става.

Тя не е моя сестра. Тя не е моя плът и кръв. Тя е просто… едно момиче.

Стоя в средата на залата и се взирам в момичето, което почти не познавам и което със сигурност не ме харесва.

И внезапно си давам сметка, че не искам да оставам повече тук нито миг.

— Ясно — изпъвам рамене и се опитвам да запазя самообладание. — Ами… мисля, че е време да си тръгвам. — Оглеждам смълчаната зала и казвам: — Довиждане на всички! Искрено ви желая късмет с протестната ви кампания!

Никой не казва нищичко. Всички изглеждат прекалено шашнати, за да кажат каквото и да било. С треперещи ръце вземам чантата си и дръпвам назад стола си. Докато си проправям път към вратата, долавям не един и два съчувствени погледа, насочени към мен. Спирам до Джим, който изглежда почти толкова разочарован, колкото съм и аз.

— Благодаря ти за всичко, Джим — изричам, като се насилвам да се усмихна.

— Довиждане, скъпа! — стиска топло ръката ми той. — Беше ми много приятно да се запозная с теб!

— На мен също! Поздрави Кели от мен!

Стигам до вратата и се обръщам за последен път към Джес:

— В такъв случай чао. Ами… желая ти щастлив живот и… всичко там хубаво!

— Чао, Беки! — изрича и тя и за първи път зървам в очите й нещо като състрадание. — Надявам, се, че нещата ти с Люк в крайна сметка ще се наредят!

— Да, благодаря — кимам и не знам повече какво да кажа.

Затова просто се обръщам и потъвам в непрогледната нощ.