Пощенската картичка

„Има нещо магическо в неделните сутрини в Лондон“, мислеше си Мелиса Бойд, докато подритваше падналите листа по тихите улички на път за Блумсбъри. Чуваше църковните камбани сред влажния въздух, трафикът бе лек, хора седяха отпуснати пред кафенетата, свели глави към неделните вестници. Песента „Леко, като в неделя сутринта“1 звучеше в главата й. Докато се спускаше по просторните улици, които вече познаваше толкова добре, сърцето й се разведри. Първата вълна на носталгия по Аделаида бе отминала.

И как можеше да не е така, когато бе погълната от натовареното студентско ежедневие в Кралската музикална академия - консерваторията, оставила такава следа в историята на музиката? Човек няма време за депресии, когато трябва да научи толкова мащабен репертоар, да посещава курсове не само за вокално изпълнение, но и за сценично поведение, италианско произношение... Свикваше да се движи из града с автобус и метро, да посещава обществени събития в колежа, организирани за чуждестранните студенти. С каква смесица от талантливи творци работеше...

Мелиса се хвърли в дълбокото, когато един студент не дойде на първия им майсторски клас с гостуващ преподавател - певица, която помоли тя да пее вместо отсъстващия й колега. Нямаше шанс да откаже. Това бе смисълът на обучението й тук: да забрави притеснението, което би могло да парализира дишането и думите й пред публиката, и да се учи от една от най-великите сопрано певици в света, докато внимателно й предлагат съвети и я насърчават. Толкова много имаше да учи.

Жилището, което си бе взела под наем, бе близо до Мерилбон хай стрийт, недалеч от колежа и Риджънтс парк. Разходката там в есенните сутрини й напомняше за всички паркове в родния град. Само ако родителите й можеха да разберат колко се вълнува, че е тук, в града, който никога не спеше. Но вече й бе останала само Пати, най-добрата й приятелка в Австралия. Пишеха си имейли и тя бе обещала да й дойде на гости.

Не бе забравила странното писмо на баща си, нито молбата му да разбере повече за ранните му години, но през първия семестър бе толкова заета, че това бе отишло на заден план. Сега, стиснала картичката, за пръв път отиваше на сбирка на колекционерите на пощенски картички в един хотел в Блумсбъри, където й бяха казали, че редовно се провеждат панаири за такива ентусиасти. Това щеше да бъде началната точка на издирването й, ако Мелиса изобщо стигнеше дотам. Всичко в Лондон бе по-далеч, отколкото изглеждаше на картата й, но в прекрасната утрин това изобщо не я притесняваше.