Кости по хълмовете

— Няма да живея вечно — продължи Чингис. — Достатъчно стар съм, за да помня времето, когато всяко племе беше на нож с останалите. Няма да позволя онези години да се върнат, когато си отида. Тук повиках всеки влиятелен мъж и жена от народа с изключение на онези, които са със Субодай и Джебе. С тях ще говоря отделно, щом се приберат. Всички сте врекли живота и честта си на мен. Ще сторите същото и пред мой син.

Замълча, но никой не посмя да помръдне. Дори дъхът им бе затаен в неподвижния въздух. Чингис кимна.

— Изказвам пред всички вас благодарността си към моя брат Хаджиун, който пое тежестта да бъде мой наследник, докато синовете ми възмъжаваха.

Откри брат си и улови едва видимото му кимане.

— Децата ти няма да управляват народа, Хаджиун — каза Чингис. Знаеше, че брат му разбира необходимостта да изрече тези думи на глас. — Те може да владеят други народи и други земи, но великият хан ще бъде посочен от мен и ще бъде единствено от моето семе. Ти пръв ще положиш клетва пред сина ми, а после братята ми Хазар и Темуге, както и всеки друг в тази зала.

Отново погледна към всички тях и те се почувстваха като разголени пред жълтите му очи.

— Ние не сме нищо друго освен клетвата си. Ако не можете да подгънете коляно пред сина ми, свободни сте да напуснете и да отнемете живота си преди изгрев. Това е единственият избор, който ви давам.

Отново спря и затвори за миг очи, когато мъката и гневът заплашиха да изригнат.

— Излез напред, Угедай, наследнико мой — рече той.

Очите на всички се обърнаха към шестнайсетгодишния воин. Той беше израснал висок почти колкото баща си, докато се намираха в земите на арабите. Стройното момче, което се бе върнало с Хаджиун от Дзин, едва се виждаше в твърдите очертания на лицето му, но въпреки това изглеждаше много млад и разтърсен от думите на баща си. Очите му бяха светли като на хана, широко отворени и немигащи. Не помръдна и Бьорте трябваше да го побутне напред. Тръгна през претъпканата зала и по-възрастните се отдръпваха, за да му сторят път. Единствено Бьорте и Чакахай знаеха какво ще се случи. Двете жени бяха съветвали Чингис през изминалите дни и този път като никога той се бе вслушал в тях. В очите и на двете заблестяха сълзи от гордост.

Чингис не обърна внимание на пламтящите погледи на Чагатай и Джучи, когато обърна зашеметения си трети син с лице към тях.

— Мъжът, който води народа, не бива да е слаб — рече Чингис. — Не бива да действа необмислено и да се поддава на злобата. Трябва да ползва първо ума си, но когато пристъпи към действие, трябва да има захапката на вълк, силна и безпощадна. Животът на мнозина зависят от него и едно погрешно решение може да унищожи всичко, което съградихме аз и братята ми.