Кости по хълмовете

Надушваше смъртта през аромата на цветята в градината на шаха. Убитите все още лежаха на огромни купчини покрай стената и вече започваха да се разлагат в жегата. Въздухът бе тежък, задушен, и не можеше да я освежи, докато дишаше през носа си и се опитваше да не мисли за взиращите се в нея очи на труповете. Знаеше, че миризмата разнася болести. На сутринта щеше да се погрижи Темуге да нареди телата да бъдат извозени и изгорени, преди войската на съпруга й да бъде покосена от някакъв мор.

Воден от въоръжените стражи, конят й се изкачваше внимателно по предназначените за човешки крак стълби към двореца, който се издигаше мрачно на върха на хълма. Замисли се отново за въпроса, който й бе задал Чингис, и какво може да означава той. Не го разбираше и не можеше да се отърси от противното чувство в стомаха си. Кокчу нямаше да бъде там, докато разговаря със съпруга си. А и да беше, щеше да поиска да се срещне с Чингис на четири очи. Мисълта за впилите се в нея очи на шамана я накара да се почувства още по-зле. Въздъхна и се замисли дали отново не е бременна, или неразположението й е просто резултат от толкова много мъка и гняв наоколо през цялото това време.

Приятелят й Яо Шъ не беше велик лечител, но познаваше принципите на възстановяването на равновесието. Реши да го издири, щом се върне в лагера. Монголите не търсеха вътрешен мир, а концентрацията върху насилието и горещата кръв беше вредна, ако се пази за дълги периоди. Трябваше им почивка и спокойствие, макар че те не знаеха нищо за учението на Буда.

Слезе от коня, когато стъпалата свършиха, и се озова в ограден двор. Стражите я предадоха на чакащите тук воини и Чакахай ги последва през тъмни коридори, като се питаше защо никой не си е направил труда да запали многобройните лампи. Народът на съпруга й определено бе странен. Навън луната се издигаше в небето и хвърляше сива светлина през високите извити прозорци, така че понякога се чувстваше като призрак, вървящ с мъртъвци. Още надушваше труповете в тежкия въздух и положи усилие да запази спокойствие.

Откри Чингис, седнал на трон в голяма засводена зала. Макар да носеше меки пантофи, стъпките й отекваха като шепот от всички страни. Стражите останаха при вратата, докато Чакахай приближаваше съпруга си и се оглеждаше нервно за шамана.

Чингис беше сам в тронната зала на шаха и се взираше към града, който му се разкриваше през огромната арка. На лунната светлина Самарканд изглеждаше по-сложен, по-изящен и по-голям.

Проследи погледа му и известно време остана в мълчание, като попиваше картината. Баща й бе управлявал от подобен дворец и гледката я дари с изненадващо силен пристъп на носталгия. Несъмнено съпругът й скоро щеше да продължи нататък и тя щеше да се върне към живота в герите, но тук поне за известно време можеше да си спомни спокойствието и красотата на огромния дворец и да забрави мъртвите, осеяли земята около него.