Забравените

Очите му пробягаха по клетките и се спряха на тази, в която беше затворен Диего.

Огледа двете момчета и на лицето му изплува доволна усмивка. После подхвърли нещо на Уинтроп, което момчето не разбра изцяло. Нещо от сорта „новата гама продукти“. Последваха няколко неразбираеми фрази, а след тях: „ще изглеждат като семейство… притъпява бдителността… добра пазарна цена…“.

Жълтите тениски преминаха в ръцете на един от хората му, който влезе в клетката и накара момчетата да ги облекат.

Няколко минути по-късно в склада се появи още една група мъже, които изглеждаха далеч по-заплашително. Те тръгнаха покрай клетките, обяснявайки на затворниците какво ще им се случи, ако след края на пътуването проронят дори една дума за родните си места.

— Ще избием всичките ви близки, всичките хора, които обичате! Част от тях също са в клетки като тези тук, но ние знаем къде живеят останалите. Една дума на някой непознат, и ще ви донесем главите им! Така ще осъзнаете какво сте направили.

После се наведоха над Диего и Матео и попитаха дали искат да прегърнат отрязаната глава на своята abuela.

Матео се разрева, но един от мъжете го накара да млъкне със силен плесник през устата.

Диего изскочи пред детето.

— Ти ли искаш главата на abuela? — ухили се мъжът.

Диего мълчаливо поклати глава и той се отдалечи.

Подобни диалози се проведоха и с всички останали.

Мъжете показаха, че разполагат с вътрешна информация за всеки един от тях. Бяха толкова убедителни, че дори и най-коравите пленници им повярваха. Никой нямаше да проговори. Никой нямаше дори да си помисли да каже истината.

Лампърт изчака приключването на сеанса и отново се приближи към клетката на Диего. Бръкна в джоба си и извади нещо като талисман на верижка, който му подаде през решетките.

— Вземи го! — заповяда той.

Диего не помръдна.

— Веднага!

Момчето успя да зърне с крайчеца на окото си как един от мъжете направи крачка напред, мушна ръката си с пистолета между решетките и опря дулото в главата на Матео.

Диего протегна ръка, пое верижката и погледна медальона, закачен за нея.

— Това е свети Кристофър — поясни Лампърт. — Знаеш кой е той, нали?

Диего го погледна и бавно поклати глава.

— Свети Кристофър закриля децата от беда — усмихна се Лампърт. — Сложи го на шията си.

Диего се подчини. Медальонът легна на гърдите му.

— Сега вече няма да ти се случи нищо лошо — продължаваше да се усмихва Лампърт.

Зад него Уинтроп изсумтя подигравателно.

Лампърт се обърна и започна да се отдалечава, следван по петите от ухиления Уинтроп.

Диего остана да гледа след стройните им фигури в елегантни дрехи. Когато се отдалечиха достатъчно, той свали верижката и я запрати на пода. Очите му се заковаха в сребърния пръстен с лъвска глава, който беше получил от баща си.