Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Прибрал се в колибата. Лежал почти цял ден със затворени очи. Чакал появата на войниците на Лек; чакал замайването да отмине. Опитал се да си вдъхне кураж, че щом умът му се проясни, зрението му също ще се възстанови. На другата сутрин се събудил, отворил очи и видял тъмнина.
— Ядосах се. Едва се държах на крака. Нямах храна. Капанът за риби ми се струваше безкрайно далеч. Не ядох. Нито този ден, нито следващия.
Накрая бил принуден да отиде до езерото. Не от глад, а заради войниците на Лек. Усетил, че се катерят по скалите към колибата.
— Станах като насън. Олюлявах се, но успях някак си да си събера нещата. Излязох и ги скрих в един процеп в скалата. Не мислех ясно. Сигурен съм, че падах безброй пъти. Знаех обаче къде е езерото и се добрах до него. Водата беше ужасна, вледени ме, но ме събуди. Докато плувах, не се чувствах толкова замаян. Стигнах до пещерата и седнах на камъните. Чувах как войниците крещят отвън. Бях измръзнал. Така траках със зъби, че се страхувах да не си отхапя езика. И тогава… тогава я открих, Катса.
Той замълча. Мълча дълго. Катса се почуди дали не е забравил какво е искал да каже.
— Какво откри?
Той се обърна изненадано към нея.
— Яснотата. Мислите ми се проясниха. В пещерата не проникваше никаква светлина. Нищо не се виждаше. Ала аз я усещах с Дарбата си до последната подробност. Осъзнах какво правя. Стоя в колибата и се самосъжалявам, докато Лек застрашава хиляди хора. Разбрах колко съм жалък.
Мисълта за Лек накарала По да се върне във водата, да излезе от пещерата и да отиде до капана за риба. Добрал се до колибата и заставил замръзналите си ръце да се раздвижат и да запалят огън. Следващите дни били тежки.
— Бях слаб и зашеметен. Отначало не ходех по-далеч от капана за риба. Напомнях си обаче за Лек и не се предавах. Стоях ли на едно място, не ми се виеше свят. Издялах лъка и започнах да се упражнявам да стрелям с него.
Той сведе глава и замълча. Катса се досещаше за останалото. Мисълта за Лек бе подтиквала По да събира сили и да се бори да оздравее. После те му бяха донесли радостната новина, че Лек е мъртъв. И така му бяха отнели опората. Унинието отново го бе завладяло. Сполетялата го злочестина отново го бе обезсилила.
— Нямам право да се самосъжалявам — каза й той един ден, когато бяха излезли да донесат вода от езерото. — Виждам всичко. Виждам неща, които не би трябвало да виждам. Тъна в отчаяние, а не съм изгубил нищо.
Катса клекна до него под тихия сняг.
— Това е първото наистина идиотско нещо, което чувам от теб.
Устните му се свиха. Той се наведе и взе остър камък. Вдигна го над главата си и го стовари с всички сили върху заледената вода. Накрая я възнагради с приглушен кикот, който напомняше далечен отглас от смях.
— Катса, методите ти за успокоение приличат на бойните ти тактики.
— Изгубил си нещо и имаш право да тъгуваш за изгубеното. Дарбата ти не замества зрението. Дарбата ти показва формите, но не и красотата. Изгубил си красотата.
Устните му се присвиха отново и той извърна глава. Когато я погледна отново, й се стори, че ще заплаче. Но не — проговори с равнодушен, леден глас:
— Няма да се върна в Лиенид. Няма да се върна в замъка си, щом не мога да го видя. Достатъчно трудно ми е да съм с теб. Затова не ти казах истината. Исках да си заминеш, защото ме боли, че не те виждам.
Тя отметна глава и се втренчи в каменното му лице.
— Чудесно! Това беше съвършеното самосъжаление!
Той пак се засмя глухо, а по лицето му пробяга болезнена безпомощност, която я накара да се протегне към него, да го прегърне и да целуне врата му, покритото му със сняг рамо, пръста му, върху който нямаше пръстен, и всяко друго място, което откри. Той я докосна нежно по лицето. Докосна устните й и я целуна. Опря чело о нейното.
— Не бих те задържал тук за нищо на света — прошепна той. — Ала ако имаш сили да го понесеш, да ме понасяш такъв, не искам да си тръгваш.
— Няма да си тръгна — отвърна Катса. — Ще остана дълго. Докато не поискаш да замина или не се почувстваш готов да заминем заедно.
Беше талантлив актьор. Катса го оцени, защото виждаше как се преобразява, когато останат сами и спре да се преструва. Пред брат си и братовчедка си показваше сила, спокойствие и здраве. Раменете му бяха изправени, походката — плавна. Не успееше ли да прикрие тъгата, я представяше като меланхолия. Не му ли стигнеха сили да ги погледне в лицата, уж ги вижда, се преструваше на разсеян. Държеше се бодро и ведро — странно отнесено понякога, но характерно за човек, възстановяващ се от сериозни рани. Играеше ролята си майсторски и през повечето време успяваше да ги заблуди. Поне колкото да не заподозрат истината за Дарбата му — най-дълбоката тайна, която криеше.