Гай-джин

Тя се засмя.

— Ако искаше да го запазиш в тайна, щеше да си го изгорил веднага, никога нямаше да ми го показваш, жалко, да се унищожи такава красота, толкова е жалко, Йоши-чан, но е необходимо на човек в твоето положение.

— Защо? Това е само стихотворение.

— Смятам, че това стихотворение е специално. То е много добро. Такова изкуство извира от дълбочината, разкрива откровения, което е целта на поезията.

— Продължавай.

Очите й сякаш смениха цвета си, понеже тя се зачуди как се е осмелила да стигне толкова далеч, като проверява интелектуалните граници — да забавлява и вълнува своя господар, ако той се интересува от това. Йоши забеляза промяната, но не разбра причината.

— Например — допълни Койко непринудено — за грешните очи стихотворението може да означава, че твоята вътрешна мисъл казва: „Мощта на моя праотец, съименник, шогуна Торанага Йоши, е в мен, тя моли да бъде използвана.“

Йоши я наблюдаваше, не можеше да се прочете нищо в очите му. „Ийе — мислеше си той, всичките му сетива усещаха опасност. — Толкова ли съм явен. Може би тази дама е твърде схватлива, за да бъде жива.“

— А принцеса Язу? Какво би си помислила тя?

— Тя е най-умната от всичките, Йоши-чан. Знаеш го. Ще разбере значението веднага — ако има специално значение. — Очите й отново не можаха да прочетат нищо.

— А ако е подарък за теб?

— Тогава моята нищожна личност ще се изпълни с радост, че й е дадено такова богатство, но аз съм затруднена, Йоши-чан. То е твърде специално, за да се дава или получава.

Йоши откъсна погледа си от нея и загледа творбата си много внимателно. Койко беше всичко, което желаеше. Не можеше никога да я повтори. Сякаш се наблюдаваше как взе листа хартия и й го подаде, като затвори капана.

Тя пое листа с двете си ръце и се наведе ниско. Мигновено го разгледа внимателно, искаше да подреди всичко от него в паметта си, както мастилото бе наредило думите на листа. Дълбока въздишка. Внимателно задържа крайчето до пламъка.

— С твое разрешение, Йоши-сама, моля? — обърна се тя официално, погледна го, очите й твърди, ръката й твърда.

— Защо?

— Твърде е опасно за теб да оставиш такива мисли живи.

— А ако откажа?

— Тогава, моля да ме извиниш, трябва да реша вместо теб.

— Решавай тогава.

Койко веднага пъхна листа в пламъка. Той го обхвана й подпали. Извиваше го ловко, докато остана само една мъничка лентичка, все още горяща. Койко събра пепелта върху друг лист. Пръстите й бяха дълги, почти идеални. В тишина те нагънаха листа на фигурка и я оставиха на масата. Хартията беше във формата на шаран.

Когато Койко вдигна отново очи, те бяха пълни със сълзи.

— Истински съжалявам, моля те, извини ме — прошепна гейшата, гласът й трепереше. — Но е толкова опасно за теб… толкова е тъжно да унищожиш такава красота, исках много да я запазя. Съжалявам, ала е твърде опасно…