Ангелите не оцеляват на леда
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #31
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1585-9
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ангелите не оцеляват на леда». Краткое содержание книги:
— Добре — въздъхна Настя. — Не се сърдя, разбирам. Вярно, на твое място не съм била, докато бях оперативен работник, не съм се сблъсквала с частни детективи, но твоите съображения като цяло са ми ясни. Тогава аз ще ти разкажа за Тимур всичко, което си спомням. А си спомням две неща. Първото: той никак не обича да му крещят и да му дават зор.
— Че кой обича това! — каза Дзюба. — Никой не обича. Анастасия Павловна, а може ли да ми дадете още една филийка?
Настя погледна младежа с усмивка. Гладен, млад, увлечен в работата. Тя си бе мислила, че в днешните оранжерии не отглеждат такива. Бързо направи огромен сандвич, като натрупа на филия хляб всичко наред: и салам, и кашкавал, и тънко отрязано парче варено говеждо, приготвено за Санка — нали и без това няма да го изяде лошото хлапе!
— Чай? — предложи тя, загледана в дъвчещия оперативен работник.
— Няма нужда, не се притеснявайте, може просто чаша вода.
Но Настя, разбира се, му наля чай.
— Продължаваме разговора — каза тя и отново седна до масата срещу Дзюба. — Никой не обича да му крещят и да му дават зор, прав си. Но Тимур страшно мрази това. Получава афективна дезорганизация на мисленето. Чувал си ли такова определение?
— Че как — кимна Роман. — Учили сме го по съдебна психология. Аз дори съм писал нещичко за това в научното си изследване, с което участвах в слушателския конкурс. Нима Тимур Ахмедович страда от това? А като го гледаш, не му личи, толкова е спокоен, съсредоточен, всичко му е подреденичко, спретнатичко.
— Ами именно! Всичко правилно си забелязал! Човекът в нормално състояние, извън стрес, е именно такъв, какъвто му е комфортно да бъде. На Тимур му е комфортно, когато всичко е спокойно, премерено, планирано, подредено, според закона, според правилата. Ала появи ли се напрежение, той губи възможността да бъде такъв, защото му крещят, карат му се, искат от него нещо, което няма място в тази подреденост. И той започва да прави грешки. Казвам ти това не за да го използваш умишлено и да го изкарваш от кожата му, в никакъв случай! — Тя предупредително вдигна ръка. — Казвам ти го само за да разбираш по-добре постъпките му.
— Разбрах, Анастасия Павловна. Ами второто?
— Какво „второто“?
Увлечена в обясненията, тя съвсем беше забравила какво бе казала в началото.
— Ами нали ми казахте, че си спомняте за Баглаев две неща — напомни й Дзюба.
Нещо болезнено бодна Настя. Възрастта, възрастта. Някога тя се гордееше с паметта си, от чиито недра всеки момент можеше да извлече всякаква информация, която някога е попадала в нея. Сега е различно. Минаха само няколко минути, а тя вече е загубила нишката на разговора, забравила е с какво започна. Лошо. Нещо трябва да се направи по въпроса.
— Да — кимна разсеяно и се опита да пропъди разстроилите я неочаквани мисли. И повтори вече твърдо: — Да. Второто. Нашият приятел Тимур Ахмедович колекционира филологически гафове. Ти знаеше ли това?
Сините очи на Ромка блеснаха и придобиха наистина неописуем цвят.
— Филологически гафове ли? Какво е това? Несвързани фрази? Глупости?
— Именно. Така че, ако искаш да го зарадваш, носи му в човчица нещичко такова — посъветва го Настя.
— А откъде може да се вземе? — попита той разсеяно.
— Ами порови се в паметта си, нали си чел маса наши служебни документи — каза Настя и веднага си прехапа езика.
„Наши служебни документи“. Какви са тези „наши“? Тя отдавна загуби право на тази дума. Пенсионерка е. В запаса е.
— Само юридически гафове събира, така ли? — уточни Дзюба.
— Само юридически — потвърди тя.
Ромка вдигна очи към тавана, сбърчи чело и замърда с устни, опитвайки се да си спомни нещо такова, после огорчено погледна Настя.
— Нищо не ми хрумва. Освен ей това: „Следата представлява човек, обут в още чисто нови валенки“. Думите са от протокол от оглед на местопроизшествие. Спомням си, че с колегите се пръснахме от смях, когато го прочетохме. Нищо друго не мога да си спомня.
Настя Каменская обаче можеше. И още как можеше! Нима е истина, че с възрастта отслабва само кратковременната памет, а дълговременната се запазва? Само за няколко минути тя бе забравила собствените си думи, но пък прекрасно си спомняше забележителните по глупост фрази от прочетените някога документи. И сега тези фрази можеха много да помогнат на младия оперативен работник Ромка.